— Предположих, че тя въдворява ред.
— От само себе си се разбира. Не бихте предположили обаче, че красотата, разумът и доброто й сърце прикриват една изключителна дълбока и нежна душевност. „Прикриват“ не е точната дума. Прикриването предполага преструване, преструването — измама. А Луиз не знае какво е преструвка и измама. Тя е красива, внимателна и умна; в нея обаче има още нещо — някакъв безплътен дух, за който мисля, че подозирахме само аз и покойната й майка. Не зная как да ви обясня. Нещо като двойник вътре в тялото й, като втора душа — нали си го представяте? Това е същинският пламък, с който гори една личност, докато светът вижда само еманациите на качествата й.
Докторът повдигна вежди учудено. Струваше му се, че Ерик Кристесен започна да говори по-повърхностно. Въпреки това го слушаше, без да изпитва неудоволствие. Явно датчанинът беше много влюбен, а д-р Сондърз проявяваше своеобразно цинично съчувствие към млади същества в подобно положение.
— Чели ли сте „Малката русалка“ от Ханс Андерсен? — попита Ерик.
— Страшно отдавна.
— Този прекрасен, подобен на пламъче дух, който открих в Луиз не с очите, а с душата си, ми прилича точно на малката русалка. В мъжката обител той не е съвсем на място. Винаги изпитва някаква носталгия по морето. Това не е съвсем присъщо на хората. Тя е толкова мила, толкова внимателна и нежна, а въпреки всичко в нея има някакво отчуждение, което държи на разстояние. Намирам, че това е рядко красиво. Не я ревнувам от това качество. Не изпитвам страх. То е безценно притежание и аз толкова силно я обичам, че почти съжалявам, че няма да може да го съхрани завинаги. Чувствувам, че когато стане съпруга и майка, тя ще го загуби, че каквато и душевна красота да притежава тогава, ще бъде различна. Този дух е нещо извън нея, независимо от нея. Това е същността, която е частица от вселената — може би всички я притежаваме; но чудесното в Луиз е, че при нея това се усеща; човек си мисли, че ако погледът му е по-проницателен, направо ще го види. Толкова се срамувам, че няма да отида при нея така чист, колкото тя ще дойде при мене.
— Що за глупости? — каза докторът.
— Не са глупости. Когато човек обича момиче като Луиз, мисълта, че е лежал в чужди ръце и е целувал купени за пари устни, е ужасна. Чувствувам се недостоен за нея. Можеше поне да й поднеса едно чисто и почтено тяло.
— За бога, момче!
Д-р Сондърз смяташе, че младият човек говори празни приказки, но нямаше желание да спори. Времето напредваше и го занимаваха собствените му грижи. Допи чашата си.
— Никога не съм изпитвал симпатии към аскетичния начин на живот. Мъдрият човек съчетава удоволствията на сетивата с удоволствията на духа така, че да увеличи насладата, която получава и от двете. Най-ценното, което съм научил от живота е, че не бива да съжаляваш за нищо. Животът е кратък, природата е враждебно настроена, а човекът е посмешище; по странна случайност обаче повечето неуспехи съответно се компенсират, а с известно чувство за хумор и с доста практичен разум човек може да използува доста добре дори нещо, което като цяло може да му се струва незначително.
С тези думи докторът стана и си тръгна.
XXIII
На следващата сутрин, разположил се удобно на верандата на хотела, вдигнал нависоко краката си, д-р Сондърз четеше книга. Току-що беше научил от кантората по корабоплаването, че след два дни ще пристигне кораб. Пътуваше за Бали и така докторът щеше да има възможността да разгледа красивия остров, а оттам лесно можеше да стигне до Сурабая. Наслаждаваше на почивката. Беше забравил как се чувствува човек, когато няма никаква работа за вършене. „Свободен човек“, промърмори той на себе си. „Господи, мога да мина за джентълмен.“
Междувременно по пътя се зададе Фред Блейк и като му кимна, седна до него.
— Получавал ли си някаква телеграма? — попита той.
— Не. Това е последното, което мога да очаквам.
— Преди минута бях в пощата и човекът ме попита дали не се казвам Сондърз.
— Много странно. Никой не знае, че съм тука; нито пък аз мога да се сетя за някого в света, който може да иска да се свърже с мене така спешно, че да пръска пари за телеграми.
Обаче го очакваше изненада. Преди да мине час, един младеж дойде до хотела на колело и след малко собственикът се появи на верандата и помоли д-р Сондърз да се разпише за току-що получената телеграма.
— Невероятно! — извика докторът. — Единственият, който би могъл да подозира, че съм тука, е старият Ким Чинг.