Когато отвори телеграмата, учудването му беше още по-голямо.
— Ама че идиотска работа! — каза той. — Шифрована е. Кой за бога може да направи такава глупост? И да предполага, че мога да разбера нещо?
— Може ли да я погледна? — попита Фред. — Ако шифърът е известен, бих могъл да я разчета. Най-добре обаче е да намерим някой справочник с шифри.
Докторът му подаде листчето хартия. Беше цифров шифър. Думите (или фразите) бяха представени с отделни групи от цифри, всяка група разделена от друга с нула.
— В търговския шифър използуват изкуствено съставени съчетания от думи — каза Фред.
— Това и аз го знам.
— Доста съм се занимавал с шифри. Беше ми нещо като хоби. Имаш ли нещо против да се помъча да я разчета?
— Ни най-малко.
— Твърдят, че е само въпрос на време, че тайната на всеки код може да бъде открита. В британската служба има един човек, за когото казват, че за двадесет и четири часа може да разгадае и най-сложния шифър.
— Хващай се на работа тогава.
— Ще вляза вътре. Трябват ми писалка и листове.
Внезапно д-р Сондърз се сети за нещо и протегна ръка:
— Дай ми да видя пак телеграмата.
Фред му я подаде и той погледна откъде е изпратена.
Мястото беше Мелбърн. Докторът не я върна на Фред.
— Да не би случайно да е за тебе? — попита той.
За момент Фред се поколеба. После се усмихна. Когато искаше да се държи угоднически към някого, правеше го много предразполагащо.
— Да, всъщност е за мене.
— Защо са я пратили на мое име?
— Ами мислех, че понеже живея на „Фентън“ и така нататък, може би няма да могат да я доставят, или пък могат да поискат удостоверение за самоличност или кой знае какво. Мислех, че ще си спестя неприятности, ако я пратят до тебе.
— Не си поплюваш.
— Знаех си, че си симпатяга.
— А онази малка подробност, че в пощата те попитали дали не се казваш Сондърз?
— Измислих си го, старче — каза небрежно Фред.
Д-р Сондърз се изсмя.
— А какво щеше да направиш, ако я бях скъсал, понеже не ми е ясно какво става?
— Знаех, че ще пристигне днес. Те са получили адреса едва вчера.
— Кои са „те“?
— Хората, които са пратили телеграмата — отговори Фред, като се усмихна.
— Следователно тази сутрин ти ми правеше компания не изцяло поради удоволствието да бъдеш в моето общество?
— Горе-долу така излиза.
Докторът му върна хартийката.
— Вземай. Нагъл си като самия дявол. Предполагам, че ключът за шифъра е в джоба ти.
— В главата ми е.
Фред влезе в хотела. Д-р Сондърз отново се зачете, но вниманието му беше раздвоено. Не можеше изцяло да изхвърли от ума си току-що станалия инцидент. Доста забавно му се виждаше и отново се зачуди каква беше тайната, която момчето криеше. Фред беше дискретен. През цялото време не беше направил дори намек, който да даде храна за размислите на един остър ум. Човек нямаше откъде да започне. Докторът сви рамене. В крайна сметка това не му влизаше в работата. Опита се да разсее незадоволеното си любопитство, като си внушаваше, че не дава пукната пара, и направи усилие да се задълбочи в четенето. След малко Фред излезе на верандата.
— Ще пийнеш ли чаша, докторе? — попита той.
Очите му светеха, лицето му беше зачервено, но изглеждаше и малко озадачен. Беше възбуден. Искаше му се да избухне в смях, но понеже не можеше да сподели причината за своята радост, опитваше се да се владее.
— Добри ли са новините? — попита докторът.
Фред не можа да се сдържи и избухна в гръмогласен смях.
— Чак толкова добри ли са?
— Не зная добри ли са, или лоши. Много ми е смешно всичко. Ще ми се да можех да го споделя с тебе. Необикновено е. Не съм на себе си — такова чувство имам. Не зная как да го възприема. Трябва ми известно време, за да свикна. Не мога да проумея дали стоя на краката си, или вървя на ръце.
Д-р Сондърз го погледна замислено. Момчето си беше възвърнало жизнеността. Преди вида му винаги беше някак гузен и това разваляше впечатлението от красотата му. Сега беше честен и открит. Човек би казал, че е смъкнал товар от плещите си.
Донесоха питиетата.
— Искам с това да почетем паметта на мой покоен приятел — каза Фред, като взе чашата си.
— На име?
— Смит.
Фред изпи чашата на един дъх.
— Трябва да попитам Ерик дали не може да отидем някъде следобеда. Иска ми се да вървя, докато ми отмалеят краката. Малко физическо натоварване ще ми бъде от полза.