— Зная. Значи единственият човек, който те е видял, е нощният пазач. Защо го събуди?
— Не можех да вляза. Беше заключено. Трябваше да те открия.
— Добре, няма значение. Може да се е наложило по много причини да ме будиш посред нощ. Какво те накара да отидеш у Ерик?
— Трябваше да му кажа нещо, което не търпи отлагане.
— Предполагам, че наистина сам се е застрелял. Нали не си го застрелял ти?
— Аз ли? — момчето зяпна от ужас и учудване. — За бога, та той е… Не бих позволил косъм да падне от главата му. Даже ако ми беше брат, едва ли щях да го обичам повече. Най-добрият приятел, който може да има човек.
Докторът се намръщи малко неодобрително на езика, който използуваше Фред, но без съмнение ясно личаха чувствата му към Ерик, а шокът, който изпита при въпроса на доктора, доказваше, че говори истината.
— Как си обясняваш всичко това?
— Един господ знае. Трябва да се е побъркал. Откъде по дяволите можех да зная, че се кани да направи подобно нещо?
— Изплюй камъчето, синко. Не се бой, че мога да те предам.
— Заради онова момиче в Сванови. Луиз.
Докторът удвои вниманието си, но не го прекъсна.
— Забавлявах се малко с нея тази нощ.
— Ти? Та ти я познаваш едва от вчера.
— Така е. Какво от това? Тя ме хареса още щом ме видя. Веднага разбрах. И аз я харесах. Откакто напуснах Сидни, не бях имал жена. Нещо не понасям туземките. Когато танцувахме, усетих, че върви натам. Още тогава можех да я имам. Докато играехте бридж, отидохме до градината. Целунах я. Тя направо плачеше за това. Когато едно момиче се държи така, не бива да даваш възможност да премисля. И аз бях в същото състояние. Не бях предполагал, че е от хората, които се поддават на чувствата си, но и самият аз бях така — ако ми беше казала да се хвърля от някоя скала, щях да го направя. Когато тази сутрин дойде с баща си, попитах я може ли да се срещнем. Тя каза: „Не“. Аз казах: „Не бих ли могъл да дойда, когато всички си легнат — да отидем до езерото да се изкъпем?“ Тя каза „не“, но отказа да обясни защо. Казах й, че съм луд по нея. Самата истина си беше. Исусе Христе, какъв сладур е! Заведох я до кеча, показах й всичко. И там я целунах. Проклетият Никълз не ни остави насаме за повече от минута. Казах, че вечерта ще ида до плантацията. Тя каза, че няма да излезе, но аз знаех, че ще излезе — тя ме желаеше не по-малко, отколкото аз я желаех; наистина, когато отидох, тя ме чакаше. Беше прекрасно в тъмнината, като оставим настрана комарите — хапеха като пощурели, направо не можеше да се издържа, и аз казах: „Не можем ли да отидем в стаята ти?“, а тя отговори, че се бои, но аз й казах, че всичко ще бъде наред и накрая тя каза „добре“.
Фред спря. Докторът го гледаше внимателно, макар клепките му да бяха натежали. От изпушения опиум зениците му се бяха свили до размера на връх на топлийка. Слушаше и размишляваше над казаното.
— На края ми каза да си тръгвам. Облякох всичко, само обувките си не бях обул, за да не вдигам шум, като излизам. Тя най-напред надникна да провери дали е чисто. Понякога, като не можел да заспи, старият Сван се разхождал нагоре-надолу по верандата като по палуба на кораб. После се измъкнах и аз и скочих долу. Седнах на земята, започнах да се обувам и докато се усетя, някой ме сграбчи и ме повдигна. Беше Ерик. Силен като бик, вдигна ме във въздуха сякаш бях хлапе, и ми запуши устата с ръка — а аз така се уплаших, че и да исках, нямаше да мога да извикам. После ме стисна за гърлото и аз реших, че ще се простя с живота. Не знам, обаче бях като парализиран, дори не се съпротивявах. Не можех да видя лицето му. Чувах дишането му; вече мислех, че е свършено с мене, когато той внезапно ме пусна, удари ме с все сила отстрани по главата — мисля с опакото на ръката, и аз направо се вцепених. Стоя известно време над мене, аз не помръднах — реших, че ако помръдна, ще ме убие, после ми обърна гръб и забърза по пътя със скорост поне сто мили в час.
След малко станах и погледнах към къщата. Луиз не беше чула нищо. Мислех си дали да не ида да й кажа какво се беше случило. Но не посмях, страх ме беше някой да не чуе как тропам на щорите. Не исках да я плаша. Чудех се какво да правя. Тръгнах да си ходя, но видях, че не съм си сложил обувките и се върнах. Изпаднах в паника, защото отначало не можах да ги намеря. Като излязох отново на пътя, поех си дълбоко въздух. Питах се дали Ерик не ме причаква някъде. Не е шега да вървиш по пътя нощем, когато няма жива душа, и да знаеш, че всеки миг може да се появи един огромен мъжага и да те напердаши. Можеше да ми извие шията като на пиле, а аз щях само да го гледам. Вървях не особено бързо и очите ми бяха на четири. Мислех, ако го видя пръв, да си плюя на петите. Искам да кажа, няма смисъл да се биеш с някого, ако нямаш пукнат шанс, а пък знаех, че тичам по-бързо от него. Предполагам, просто нервите ми не бяха издържали, защото след като повървях около миля, дойдох на себе си. Тогава, нали разбираш, почувствувах, че на всяка цена трябва да го видя. Ако беше друг, изобщо нямаше да ми пука, обаче не исках точно той да ме мисли за мръсна свиня. Няма да разбереш, но не бях срещал човек като него, той е толкова честен, че ти се струва непоносимо, ако не те възприема по същия начин. Повечето хора, които срещаш, не са по-свестни от самия тебе, обаче Ерик беше друг. Искам да кажа, трябва да си пълен глупак да не видиш, че такъв човек е един на хиляда. Нали разбираш?