Устните на доктора се разтеглиха в обичайната тънка насмешлива усмивка, оголиха дългите му жълти зъби и той заприлича на зяпнала горила.
— За бога, разбирам, че това те е разтърсило. Всеки се обърква в такива случаи. Направо се слага край човешките отношения. Проклетият срам, нали?
— Исусе Христе, защо не можеш да говориш по-разбрано?
— Казвай по-нататък.
— Ами просто чувствувах, че трябва да се изясним. Исках да му разкажа как стана. Готов бях, ако трябва, да се оженя за момичето. Просто не успях да се сдържа, когато бях с нея. В края на краищата такава е човешката природа. Ти си стар, не разбираш. Лесно е, когато си на петдесет… Знаех, че няма да имам нито минута спокойствие, ако не се оправдая пред него. Като стигнах до къщата, спрях се отвън — кой знае колко време стоях така и събирах сили; нужна ми беше смелост, за да вляза, и просто си го наложих. Все мислех, че щом като не ме беше убил тогава, нямаше да ме убие и сега. Знаех, че не заключва вратата. Когато отидохме там първия път, той просто натисна дръжката и влезе. Обаче сърцето ми щеше да се пръсне, когато тръгнах по коридора. Беше тъмно като в рог, понеже затворих вратата. Повиках го, но той не отговори. Знаех къде е стаята му — стигнах до нея и почуках. Не ми се вярваше да спи. Отново почуках и извиках високо: „Ерик, Ерик!“ Тоест, опитах се да извикам, обаче гърлото ми беше толкова пресъхнало, че гласът ми беше дрезгав, като че грачех. Недоумявах защо не отговаря. Мислех, че е вътре и се ослушва. Бях направо посинял от страх, почти мислех вече да хуквам да бягам, но останах. Натиснах дръжката — не беше заключено. Отворих. Нищо не се виждаше. Отново го повиках и казах: „За бога, Ерик, нека поговорим.“ После запалих клечка кибрит и направо подскочих. Едва не получих удар — той лежеше на пода в краката ми и ако бях направил още една крачка, щях да се спъна в него. Изпуснах клечката и настъпи тъмнина. Започнах да крещя. Мислех, че е припаднал или че е мъртво пиян — нещо такова. Опитах се запаля нова клечка, но все не успявах, а когато най-после успях, наведох се над него и — о, боже! — половината му глава беше отнесена от изстрела. Клечката изгасна, взех друга. Видях лампата и я запалих. Коленичих до него и хванах ръката му. Беше съвсем топла. В другата си ръка стискаше револвер. Пипнах лицето му да проверя дали е жив. Цялата стая беше изпръскана с кръв. Боже мой, никога не си виждал такава рана! После дойдох тука — бързах, колкото можех. Няма да забравя тая гледка до края на живота си.
Фред скри лицето си в ръце и потънал в мъка, залюля тялото си напред-назад. После от устата му се изтръгна стон и като се хвърли върху стола, обърна се настрани и заплака. Д-р Сондърз го остави да поплаче. Протегна се, взе цигара, запали я и дълбоко вдиша дима.
— Остави ли лампата да гори? — попита накрая той.
— По дяволите лампата — извика ядосано Фред. — Как можеш да си такъв отвратителен глупак!
— Всъщност няма значение. Може да се е застрелял както на тъмно, така и на запалена лампа. Странно, че никой от слугите не е чул изстрела. Сигурно са помислили, че някой китаец е запалил увеселителна бомбичка.
Фред не обърна внимание на казаното от доктора. Нищо вече не го засягаше.
— Какво за бога го е накарало да направи това? — извика отчаяно той.
— Беше сгоден за Луиз.
Реакцията на репликата на доктора беше страхотна. Фред скочи на крака мълниеносно, лицето му почервеня от гняв. Ужасените му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите.
— Ерик ли?! Не ми го е казвал.
— Предполагам смятал е, че не ти влиза в работата.
— И тя не ми каза. Дума не каза. Боже, боже. Ако знаех, нямаше да си позволя дори да я погледна. Нарочно си го измисляш. Не може да е вярно. Не може!
— Той самият ми каза.