Поклонници на „Властелина“ и киноманиаци от цял свят идват в Нова Зеландия, за да се докоснат до атмосферата на филма – да се разходят в запазеното и до днес Хобитово (близо до Матамата), да влязат приведени в ниските хобитови къщурки, да бродят в подножието на връх Дум (вулкана Тонгариро), да покарат джипове по специално построения за снимките път през девствената пустош на Южния остров, да участват в скромна възстановка на голямата битка между силите на доброто и злото, да се снимат с елфически костюми, да пояздят по пътеките на Арагорн, да стрелят с лък като Леголас, да се спуснат с кану в пенливите потоци, следвайки Сам и Фродо, да си купят реплика на Пръстена, да се потопят в магията на Средната земя.
Трудно ще срещнете новозеландец, особено от Южния остров, който да не е бил ангажиран по някакъв начин с правенето на филма и да не се е снимал в някоя сцена на трилогията. Мнозина имат повече от едно участие – в различни роли. Аз лично имам честта и удоволствието да познавам трима елфи, няколко орки, един хобит статист. (И съм яздила кон, който се е снимал във филма.)
Хиляди са осигурявали транспорт, прокарвали пътища, строили декори, шили костюми, доставяли провизии и материали, предлагали настаняване и услуги, полагали грижи за конете, разчиствали след снимачните екипи. Даже професионалната новозеландска армия е включена в голямата битка в Мордор, освен че разоравала ниви, садила зеленчуци и окопавала царевица в Хобитово/Матамата. (Зеленчуковите градини били поддържани в продължение на много месеци преди началото на снимките, за да имат по-улегнал и автентичен вид.)
Спомням си как на церемонията за раздаване на наградите на Филмовата академия Били Кристъл, който беше водещ на шоуто, си изчерпа запаса от новозеландски смешки и към десетия Оскар и десетата благодарствена реч към Нова Зеландия и новозеландците за подкрепата им заяви: „Знаете ли, че хората вече ходят в Нова Зеландия само за да получат благодарности?!“ Но благодарностите бяха заслужени. С население от три и половина милиона по онова време и над 30 хиляди преки и косвени участници в суперпродукцията е лесно да се пресметне, че един на всеки сто новозеландци има някакъв личен принос за успеха на филма. Още по-лесно е да се разбере тогава празничното настроение и защо хората си честитяха един на друг Оскарите след паметната вечер на награждаването, когато „Кралят се завръща“ получи безпрецедентните 11 Оскара. (Даже аз отнесох няколко поздравления от клиенти в магазина, където работех, макар че нито съм се снимала във филма, нито дори съм била в страната по това време.)
Успехът на „Властелинът на пръстените“ донесе на новозеландците чувство за национална гордост, обедини нацията около една идея – положителния образ на страната пред очите на света. Ефектът от филма върху психологията и икономиката на Нова Зеландия е съизмерим единствено с резултатите от двукратната новозеландска победа в регатата за Купата на Америка.
Истината е, че дори филмът и режисьорът да не заслужават чак всичките си отличия (то не бяха само Оскарите, ами и Златни глобуси, и Еми, и какво ли още не), една награда все пак никога не беше връчена, а е повече от заслужена – за главна роля на Нова Зеландия, истинската звезда във филма.
Днес, години по-късно, средоточието на цялата тази властелиномания, центърът на цялата екстремно-туристическа новозеландска лудост, сърцето на Средната земя и кажи-речи центърът на света (нали всичко е относително, зависи само от гледната ни точка) е един малък (не)скромен планински градец с гръмкото име Куинстаун – Градът на кралицата.
Приключенската столица на света
През всичките години в Нова Зеландия ми беше омръзнало да чувам: „Ама ти още не си била на Южния остров?!! Непременно трябва да видиш Куинстаун!“ Колкото и да питах и разпитвах какво му е толкоз специалното на Куинстаун, никой не можеше да ми обясни. Трябвало да се види, казват, не можело да се опише. Различен бил. И специален.
Е, ами като е такава работата, ето ме на! Пристигам с туристически автобус, пълен с разноезична интернационална, жадна за приключения младеж, след петдневно пътешествие по це-е-лия Западен бряг и безброй приключения и красоти, които вече са притъпили възприятията ми. Бяха. Куинстаун ме събужда отново с пищните си гледки, авантюристичната тълпа и вкуса на приключение в наелектризираната атмосфера. След безлюдието на Западния бряг, след цели дни по пътищата на Южния остров, без да срещнем жива душа, глъчката, шаренията и очевидната пренаселеност на малкото планинско градче ни действат опияняващо и леко дезориентиращо.