Хвърляме чантите в хотела и се втурваме по живописните улици на Куинстаун – Града на кралицата. Всепризнатата приключенска столица на света. Меката на екстремния туризъм. Мечтата на всеки любител на силни усещания. Задължителна дестинация в маршрута на всеки уважаващ себе си пътешественик. Според масово цитираното изказване на Бил Клинтън (американският президент, не някой негов адаш) – най-красивото място на планетата. Перлата на новозеландския туризъм. Категорично най-известният и най-посещаваният новозеландски град.
Първото ми впечатление е разочароващо. След всички суперлативи и превъзнасяния очаквах нещо невероятно, невиждано, и аз не знам какво точно, но ме шокира откритието, че Куинстаун е просто новозеландското Банско. Китно планинско градче с безброй хотели в алпийски стил и малко исторически сгради в центъра, сгушено в извивката на зигзаговидно ледниково езеро, в полите на величествена планинска верига (много подходящо наречена Дъ Ремаркабълс – Забележителните). На една ръка разстояние от всевъзможни забавления, предизвикателства, зимни спортове, екстремни преживявания и емоции, мамещи ни от рекламните афиши на стотиците туристически агенции, но само по себе си предлагащо единствено кулинарни и алкохолни приключения в комбинация с приличен шопинг и няколко потенциално забавни занимания за новопристигнали.
Плажът, Ботаническата градина
и Гондолата
Плажът на брега на езерото Уакатипу е приятен, пълен с облечени хора (както е обичайно да се ходи на плаж в Нова Зеландия заради свирепото ултравиолетово лъчение), но не претъпкан. Водата дори посред лято е леденостудена. Единствените смелчаци в нея са семейство кресливи патици и безброй плавателни съдове – яхти, скутери, джетове, канута, каяци, исторически кораб с парен двигател – функциониращ, рибарски лодки, надувни лодки, даже самолет с поплавъци, но никакви плувци.
Елегантната ботаническа градина, извиваща алеи край езерния бряг, предлага великолепна алтернатива – разходка сред безукорно поддържани английски морави, местни и екзотични растителни видове, приказни гледки към лазурните езерни води, птичи песни, викториански каменни пейки. Много приятно и занимателно, ако сте пенсионер или куче. Сред по-младите е по-популярна играта на фризби-голф. Състои се в хвърляне на фризби по трасето на голф игрището. Става все по-забавна с всяка следваща изпита бира.
Преди да се изтърколи следобедът, успявам да изкатеря стръмнината до станцията на кабинковия лифт, тук неизвестно защо наричан „Гондола“. Изкачването с въжената линия е стремително и откровено екстремно – като скоростен асансьор, почти отвесно, допълнено с подобаващо заглъхване на ушите. Гледката от върха е божествена и напълно оправдава неприлично високите цени в панорамното кафене. Само 800 метра над морското равнище, но усещането е все едно съм на върха на света. Лазурносиньото небе (Какво чудо – не вали! Вече трети ден!) мери хубост с мастилените езерни води далече долу, в краката ни. Разделя ги величественият гранитен петльов гребен на покритите с вечен сняг Ремаркабълс. Тяхната непоклатима застиналост контрастира драматично с невъобразимия трафик във въздушното пространство над Куинстаун. Делтапланери, параглайдери, хеликоптери, моторни и безмоторни самолети, парашути, въздушни балони и всевъзможни хвърчила са перманентно присъствие тук. Целодневно. И целогодишно. Уж заради прекрасните гледки. Но по-вероятно заради реномето на градеца – заради тръпката да направиш нещо щуро не къде да е, а в адреналиновата столица на света. Да, атмосферата на Куинстаун е пропита с приключения. Буквално.
Бънджи
Списъкът на предлаганите в градеца (по-скоро около него) екстремни преживявания не се изчерпва само с въздушни каскади. Тук е родното място на бънджи скоковете. Историческият мост Кауарау (вече забранен за превозни средства поради техническа ненадеждност) извисява циментова снага и внушава респект с потресаващите си 135 метра височина на всички други, но не и на откачалките бънджи скачачи. Дори зад плексигласовата преграда за страхливи зрители ми се завива свят само от гледката на дивите млечнозелени въртопи на реката, плъзгаща мощно змийско тяло между шеметни отвесни скали. Надувната лодка с двама гребци едва насмогва да освобождава от ластиците и да евакуира на брега смелчаците, които се хвърлят в нищото от платформа в средата на моста. Всеки петнайсетина минути някой полита в бездната със сърцераздирателен вопъл на ужас, възторг, тържество и екстаз.
След третия подобен крясък решавам, че ми стигат толкова покъртителни зрелища, и се присламчвам към групичка зрители в импровизиран киносалон. Прожекцията разкрива малко известни факти за бънджи скоковете – от метода на изработване и тестване на ластичните въжета до оригиналната идея и първи експерименти с ластици на новозеландеца А. Дж. Хакет (Бащата на бънджито) и шантавите му приятели.