Оказва се, че бънджи скоковете имат древна история. Копирани са от вековна традиция на остров Вануату, където местните жители издигали внушителни примитивно изработени дървени конструкции и скачали от върха им с крака вързани с лиани, опитвайки се да докоснат земята с глава, за да ѝ донесат плодородие. Първите европейски мореплаватели, достигнали бреговете на Вануату, свидетелстват, че ритуалът се изпълнявал от девойки, но впоследствие християнски мисионер успял да убеди вануатци, ако не да се откажат от опасната за здравето процедура, то поне да прехвърлят задълженията по поддържане на земното плодородие на младите мъже (вероятно поради дълбокото си убеждение, че на тях главите по-малко ще им трябват). Ако съвременните бънджи скачачи изпълняват подобна отговорна мисия, то личните ми наблюдения сочат, че в днешно време половете са абсолютно равнопоставени в разпределението на задълженията – равен брой мъже и жени се хвърлиха самоотвержено от моста и докоснаха водата, докато аз имах нерви да броя.
Други екстреми
За тези, дето са се наскачали до насита с бънджи и парашут и търсят нещо по така, е уникалната 109-метрова люлка в каньона на Шотовър ривър. Освен първоначалното свободно падане и последващото високоскоростно люлеене в главозамайващата теснина на каньона над разпенената буйна река въпросното приключение се слави и с огромното си разнообразие от стилове: със завързани очи, с лице, с гръб, с главата надолу, с крака вързани за стол, с лъжлив старт и прочие садо-мазо варианти, от които на мен ми се изправят косите и за които адреналино-зависимите ни спътници разказват с нескончаема детайлност и неизчерпаем ентусиазъм до абсолютно втръсване.
Да предположим само за момент, че някои от посетителите на Куинстаун не си падат особено по свободното падане (само теоретично, разбира се – в Нова Зеландия да не си фен на бънджито е непатриотично, необичайно и да си го кажем направо – подозрително) или пък имат фобия от високото (също крайно неубедително и подозрително, ама човещина – по хората ходи). Какви са техните варианти за приключения? Неизброими!
Примерен непълен списък на водните, снежните и другите забавления в околностите на Куинстаун включва: рафтинг, джетове, яздене, возене с хеликоптер до връх Кук, разходка до ледниците, риболов, планинско колоездене, офроуд, ски, сноуборд, пързаляне с кънки на лед, канута, каяци, разходки с лодка, алпинизъм, планинско катерене, автобусни екскурзии, златотърсачески експедиции и безброй маршрути за посещение на култовите места, където е сниман „Властелинът на пръстените“ – Куинстаун е сърцето на Средната земя.
Да предположим също така, че някои туристи не обичат да са мокри и да им е студено. Ами какво търсят в Нова Зеландия тогава, ще кажете. (Абсолютно основателно!) Е, то е ясно, че такива индивиди са изключително немногобройно малцинство (може и само една българка от Окланд да е), ама какво, ще трябва да банкрутират от пазаруване и да се гътнат от преяждане и препиване ли, докато обикалят безбройните магазини, кафенета и барове? Не. Дори за тази неизразимо нищожна малцинствена група туристи Куинстаун предлага богата програма от забавления и изкушения.
Първо – няма нужда да се банкрутира чрез пазаруване. В Куинстаун това може да стане много по-бързо, лесно и безболезнено – в казиното. Второ – в баровете също няма нужда да прекаляваш с пиенето, за да се гътнеш – може просто да си умреш от бяла смърт. В изключително популярното заведение от веригата „Минус 5“ – името е индикация за постоянната температура в кръчмата (по Целзий) – мебелите са издялани в леда, напитките се сервират в чаши от лед, барманът е с ушанка и рубашка, за посетителите – не знам (и не ми се мисли).
Безгрижна разходка по централните улици на градчето ме възнаграждава със сладките прелести на цивилизацията: тежък автомобилен и човешки трафик, адски шум на бормашини от някакви грандиозни разкопки насред пешеходната зона, ненатрапчива свалка от група латиноамерикански хлапета, малко по-големи от дъщеря ми, улична клоунада, слънчево изгаряне на носа, леко загубване и архитектурни изненади. Една от улиците има лесно разпознаваемата атмосфера на град от американския пионерски запад, бутафорно възпроизведен в евтин каубойски филм. Обаче тук сградите са си истински. И каубои не се виждат никъде. Друга улица ме повежда небрежно през старо гробище, населено със стотици мраморни кръстове, ангели в човешки ръст, тежки гранитни плочи и покрити с лишеи барелефи. Датите са все от XIX и началото на XX век.