Което ни навежда на важния въпрос за възникването на Куинстаун. Ако екстремните спортове, масовият туризъм и „Властелинът на пръстените“ са прерогативи на XX и XXI столетие, то какво е довело тук всички тези хора през XIX век? И защо е трябвало да строят град, истински град – като от американски уестърн, толкова далече от крайбрежието, на толкова недостъпно, изолирано, свирепо място, до което нямало път чак до 1962 година? Отговорът е много лесен.
Златото
Милиони години ледниците разяждали гранитната снага на Южните Алпи, разтопените ледове влачили каменния прах из стръмните речни корита, бързеите им разделяли като мощен сепаратор частиците на различните минерали и трупали една върху друга микроскопичните жълти метални люспици, образувайки все по-големи бучки алувиално злато.
Изумително, ама за разлика от повечето други човешки цивилизации маорите не проявявали никакъв интерес към лъскавия метал. Може би защото били още в каменната епоха, те се избивали едни други с невероятна изобретателност и постоянство заради правото да притежават единственото находище на зелен камък (нефрит), но подминавали с пренебрежение жълтия метал. И златото си се търкаляло наоколо в неприлични количества, трябвало само да се наведеш да го вдигнеш. Е, и да стигнеш първо до непристъпните планини, разбира се.
Първите заселници в района на Уакатипу били фермери овцевъди. Градските легенди твърдят, че от двете страни на езерото били земите на двама братя. Млади и амбициозни. Единият прекарал живота си като фермер, неговите наследници още притежават имота и отглеждат овце. Другият не бил такъв късметлия. В усилния сезон на 1862 година наел за стригането помощни работници – закъсали и разочаровани австралийски златотърсачи, които си изкарвали прехраната с каквото дойде и обикаляли из планините с надеждата да намерят златна жила. Един ден двама от златотърсачите поискали покорно разрешение от чорбаджията да поровят из земите му и се насочили към коритото на недалечната река Шотовър. Вечерта се върнали във фермата с някакво абсурдно количество злато в дисагите – нещо като 16 килограма, – събрано с голи ръце.
Новината за находката се разнесла светкавично по света. А фермерът загубил земята си – правителството му изплатило компенсация и национализирало имота. Прокуденият овцевъд се прехранвал известно време от търговия – снабдявал стотиците пристигащи златотърсачи с храна, инструменти, каквото дойде, превозвал ги с лодка от южния край на Уакатипу, защото по това време нямало пътища до забравеното от Бога място, и построил хотел, за да ги подслонява, да ги пои и да им прибира парите.
На една пиянска сбирка във въпросното престижно заведение присъстващите единодушно се съгласили, че с такава модерна придобивка – хотел, с изисканата обстановка на бара в приземния етаж (нещо като навес, посипан с пясък), с калната крайбрежна улица и хилядите палатки и колиби край езерото градът е вече модернизиран и достоен дори за посещение от кралицата. Така че не се наложило да му търсят друго име, нарекли го Куинстаун – Град на кралицата.
Само от каменното корито на Клута ривър, изтичаща от езерото Уакатипу, е добито повече злато, отколкото в целия Клондайк. През 1862 и 1863 година добивът на злато в региона на Отаго надхвърлил 20 тона годишно – световен рекорд, който никога не е бил подобрен. В трезора на Куинстаун имало повече злато, отколкото в която и да е друга банка в света. Новозеландският парламент сериозно обмислял да премести столицата на страната в Града на кралицата. За две години златната треска утроила населението на Нова Зеландия. Златотърсачески градчета никнели като гъби след дъжд. Фермерите изпозаклали животните, за да продават месото на златотърсачите, малкото налична дървесина в този пустинен скалист район била оползотворена до последната треска, цената на дървото се мерела с тази на златото.
Животът на авантюристите не бил лек. Недостиг на храна, липса на транспорт, медицинско обслужване, жилища и гориво за отопление, свирепи планински зими, безводни горещи лета, безкрайни проливни дъждове, ледени реки, стръмни урви, скални зъбери, пясъчни сипеи, непроходими каньони – хиляди загубили живота си. Малцина щастливци забогатели. Мнозина нямали такъв късмет. А златото, както си му е обичай, свършило. Това му е единственият недостатък на алувиалното злато – свършва бързо. Ще са нужни още милиони години, за да се натрупат достатъчно златни прашинки за нова златна треска в региона.