Дори след едноседмично чудодейно оцеляване по пътищата на целия западен бряг на Южния остров, изобилстващи със спиращи дъха мигове (от красоти, от ужас, от благоговение, от най-обикновен първосигнален шок), пътят до Милфорд саунд съумява да ни впечатли. Към обичайните водопади, пенливи потоци, огледални езера, приказно красиви долини, надвиснали дървета, невъобразимо остри завои, стръмни спускания, обратни наклони, каменни свлачища, вековни гори, величествени гледки, светозавиващи пропасти, еднолентови дървени мостчета (толкова тесни и криви, че се налага автобусът да прави триточкови маневри, за да се качи на тях), вечно мокри хлъзгаво-плесенясали участъци на асфалта и внезапно изскачащи зад завоя коли (не много често, по-скоро веднъж на два часа, но все пак) се добавят пътни знаци, известяващи за вероятни лавини, обледеняване, силни ветрове, а шофьорът ни разказва, че поради релефа на ждрелото, през което се провираме – тясно, дълбоко, много криво, – снежните лавини причиняват много силни ветрове, по-скоро експлозии на въздушни маси, които с лекота отвяват автомобили от пътя и покриви от сгради чак долу в долината.
Друга новост е тунелът. Тунелите в Нова Зеландия са само няколко. И всеки от тях е забележителен. Този конкретно привлича вниманието ми със светофар. Значи е еднолентов, също като мостовете. Освен това е наклонен и бая стръмен. И няма никакви укрепителни или подпорни конструкции – само тесен нисък свод, издълбан в масивния гранит. Като къртичина. Близо километър и половина дълга. На хиляда метра над морското равнище. В изключително активна зона на снежни лавини и каменни срутвания. Прокопаването му отнело 20 години – от 1934 до 1954 година. Разширения или подобрения не се предвиждат – прекалено скъпо е. Осветление е монтирано едва през 2004 година. Дотогава в тунела било тъмно като в рог. Има също и клетка за мобилните телефони. Цивилизация, какво повече искаш?! Светофарът работи само през лятото. В останалото време се смята, че рискът от лавини превишава опасността от челен сблъсък в тунела и спирането е забранено по принцип.
М-д-а-а, даже по новозеландските стандарти това място е доста необичайно.
От другата страна на тунела ни очакват още главозамайващи долини, отвесни голи гранитни скали, висящи на магия по скалите масивни дървета, заплашващи всеки миг да се срутят по склона, още водопади, още ледникови езера, още опасни завои, пенливи потоци, гори, заснежени върхове, зелени долини. Красотите на националния парк Фиордланд нямат край.
Когато най-после сме излезли от лавиноопасната зона и автобусът спира за кратка почивка край ен-тия поред водопад, биваме посетени от височайша местна персона – кеа. Това е една от летящите новозеландски птици – изключително рядък вид високопланински папагал с дързък нрав и палав темперамент. В миналото бил преследван и избиван, защото се смятало, че е опасен – напада и убива животни и хора. Тези твърдения никога не са били доказани и днес кеа е защитен вид, но всички туристически пътеводители предупреждават за пакостническото поведение на младите мъжки индивиди. (Естествено!) Гледала съм по телевизията любителски кадри, заснети в този същия парк, на кеа, който за броени минути опустоши паркирана кола – начупи антената с клюн, парченце по парченце, докато я довърши, после се премести на покрива и издърпа пластмасовите лайсни на багажника, после издърпа и накъса гумените уплътнения на вратите, счупи двете странични огледала, натроши маската, изтръгна емблемата и другите декорации по автомобила. Колата беше вандализирана до неузнаваемост за пет минути от само една птица. Наясно съм защо фермерите не я обичат. Туристите обаче си умират за подобни куриози и нашият посетител беше сниман, примамван и ласкан толкова упорито, че суетният папагал се повъртя над групата, кацна тук-таме, попогледна ни косо, но най-накрая реши, че не сме достатъчно интересни, и си замина.
Четиричасовото пътуване от Куинстаун до Милфорд саунд ни довежда на корабния кей точно по обяд. Когато пристигат и всички други посетители. Работата е там, че мястото не е заселено и няма леглова база. Тази част от Нова Зеландия – югозападният ъгъл на Южния остров – е най-слабо заселената, най-непозната и направо непристъпна в по-голямата си част. Всичките половин милион туристи годишно идват с автобус (или кола) от Куинстаун или Инверкаргил. Пътят е един. Милфорд саунд се оживява за около час-два по обяд, когато пристигат пълчищата туристи, и после опустява отново, а нашествениците поемат по лъкатушния обратен път. Всичките луксозни корабчета, яхти, вертолети и самолети за разходки из фиорда са в експлоатация само за няколко часа на ден. Обаче пък каква експлоатация! Две хиляди туристи дневно трябва да бъдат обслужени в рамките на два часа. Нахранени, напоени, забавлявани, снимани, превозвани, посрещнати, настанени, изпратени.