Натоварваме се почти на бегом на потеглящия двупалубен катамаран, където ни сервират обяд (Не сме виждали храна, чай, бисквитки или тоалетна цели четири часа! О, ужас!) и заемаме стратегически позиции край прозорците. Най-после ще видим с очите си магическия Милфорд саунд – топ дестинация в световния туризъм, най-посещаваната новозеландска атракция, мястото, за което всички говорят с благоговение и възторг като за поклонение пред светиня. Неземно, нереално, фантастично, страхотно, божествено са само няколко от епитетите, с които го описват.
Какво е Милфорд саунд? Първо, не е никакъв саунд, а е фиорд. (В английския език се прави разлика между издълбан от ледниците скален фиорд и наводнена речна долина – саунд. Няма нищо общо с другото значение на думата – звук. ) Названието е грешно, но се е наложило исторически и си остава като поредния новозеландски куриоз. Националният парк Фиордланд се състои от 14 фиорда, не знам колко ледникови езера, реки, върхове, долини. Милион и половина хектара. Най-големият новозеландски парк. Петият по големина в света. Абсолютно див, непристъпен, недокоснат от човешка ръка, все още недоизследван, изолиран, усамотен, мокър, девствен и непроменен от зората на историята. (Историята на планетата имам предвид, не тази на хората.) Милфорд саунд е най-северният и всепризнат за най-красив от 14-те фиорда, изгризани от ледниците в милионлетните скали на древна Гондвана.
Според маорските предания фиордите били издълбани с длето от бог Ту, който си падал малко артист и искал да създаде най-съвършената скулптура на света, която да трае вечно. Започнал от юг и дълбаел всеки следващ фиорд все по-величествен и все по-красив, докато накрая създал Пиопиотахи/Милфорд саунд. Богинята на подземния свят, на мрака и смъртта Хиненуитепо решила, че изваяното от Ту съвършенство е твърде добро за смъртните, може да им хареса толкова много, че да решат да останат с него завинаги и да станат безсмъртни. За да им напомня за тленността и смъртната им нищожност, богинята създала пясъчните мушици. И двете божествени творения постигнали целта си – всеки смъртен, достигнал бреговете на Пиопиотахи, бива обсебен от благоговение и възторг от величието на природата и изяден жив от малките гадинки.
Сдържаният, по английски пестелив на силни думи капитан Кук пише в дневника си през 1773 година, когато картографира тази част от страната, за „черни малки мушици, толкова многобройни и неизразимо досадни, че надхвърлят всичко от този род, с което съм се сблъсквал“. (А капитанът много е видял и патил.) Нашият шофьор и водач ни уверява, че през XXI век пясъчните мушици са не по-малко многобройни и кръвожадни. Затова към обичайната процедура на старателно омазване със слънцезащитни кремове добавяме и обилно наплескване с репелент. Така разкрасени и подготвени, излизаме на палубата, за да се опитаме да заснемем величието на Милфорд саунд.
Няма още изобретен такъв фотоапарат, който да може да обхване цялата гигантска панорама. Даже човешкото око се подвежда от невъобразимите мащаби и лъже за размерите и разстоянията до обектите. Майтре пийк се издига стремглаво, почти отвесно на 1700 метра над водата. (И продължава още 400 метра под водата.) Другите скупчени наоколо върхове му отстъпват с малко. От голите невъобразимо високи скали се изливат водопади. Със стотици. Облаци прикриват заснежените иглени върхове. Тюлени се излежават мързеливо по скалите. Делфини се състезават игриво с лодката. Достолепни мачтови кораби се плъзгат с кралско достойнство край свирепо изглеждащите скали – като миниатюрни детски играчки пред огромните гранитни късове, ограждащи каньона.
Катамаранът ни извежда в открито море, за да видим фиорда през очите на капитан Кук, който изобщо не го забелязал. Сторило му се, че е само плитък и опасен залив с отвесни стени и скални плитчини пред входа. После се връщаме пак в каньона, за да видим отблизо водопада Боуен. Бялата разпенена стихия се изсипва от 160 метра право в кралско синьото на фиордните води. Вятърът разпрашава водата и я вее като бели булчински воали, които щедро изсипва върху палубата, във вратовете на туристите и обективите на фотоапаратите им. Някои от най-високите водопади, спускащи се от повече от 1000 метра височина, не стигат никога до водната повърхност. Превръщат се във воден прах и се реят над каньона като рехави мъгли. Други съществуват само при дъжд (повече от 200 дни годишно). Всички изглеждат като бели коси в зелено-черната грива на планината – гранит и вечнозелени дъждовни гори.