Преди да се върнем окончателно на сушата, спираме за кратко посещение в подводната наблюдателна станция на Милфорд саунд. През дебелите стъкла на залата за посетители можем да видим отблизо обитателите на водните дълбини – уникални и необичайни поради уникалните морски условия във фиорда. Най-голямата местна гордост са черните корали, обичайно обитаващи океанското дъно на много, много по-големи дълбочини. За да ни обяснят този феномен, учените от базата ни запознават с процесите на формиране на Милфорд саунд.
Преди около два милиона години мощни тектонични движения издигнали този край на парчето континентална суша, оцеляло още от разпадането на праконтинента Гондвана, и го оставили на милостта на ледниците. Които влачили ледове през гранитните скали и дълбали с безжалостно длето чак докато последното затопляне на климата не отнело силата им. Могъщата снага на планината била надлъж и шир прорязана от типични ледникови долини – с отвесни стени и равно дъно, покрито с камъни и чакъл. Много от тях се превърнали в ледникови езера, други били наводнени от покачващото се ниво на океана и станали фиорди.
Огромното количество дъждовна вода, която се излива в Милфорд саунд (това е едно от най-валежните места на планетата), се оцветява от танина в кората на местната растителност и не пропуска слънчевата светлина в дълбоките води. Така на дъното на фиорда, макар само на няколкостотин метра дълбочина, се създават условия, близки до тези на океанското дъно – тъмно и студено. Черните корали и прочие дънна фауна само това чакат. И се заселват в Милфорд саунд.
Чака ни дълъг път обратно към цивилизацията, така че нямаме време за размотаване из подводните наблюдателници. Обратно на катамарана и оттам – на автобуса. Докато пълзим по стръмния планински път и се промушваме пак през тесния гранитен тунел, изведнъж осъзнавам, че се чувствам много по-спокойна за бъдещето на планетата. Фиордланд ми разкри истинската направа на нашето земно кълбо. Масивна, здрава и надеждна под рехавия слой растителност и човешки творения. С гарантиран знак за качество: „Направено в Гондвана“.
Крайстчърч – Малката Британия
на Южните морета
Според една новозеландска поговорка, за да твърдиш, че си бил в Нова Зеландия, трябва да си виждал Западния бряг (на Южния остров), за да видиш Швейцария, посети Куинстаун, а за Англия – иди в Крайстчърч. Най-английският новозеландски град. По-английски от Англия. И най-красивият.
Ние пристигаме в Крайстчърч в навечерието на две невесели събития – погребението на новозеландския национален герой и идол сър Едмънд Хилари – покорителя на Еверест, и връхлитането на тропическия циклон Фуна. Летният късен следобед в Крайстчърч е мирен и тих. С онази заредена атмосфера на затишие пред буря.
Настаняваме се набързо в хотела – точно до катедралата, и аз хуквам да изследвам града. В бързината забравям пътеводителя и картата и се загубвам моментално. Но не ми пука. Защото никой няма нужда от карта в родния си град. Защото в падащия здрач, в сърцето на най-английския град на планетата аз намерих моята тихоокеанска Варна. Не каквато е сега – лъскава, шумна, автомобилна, с блясъка и лудницата на съвременен метрополис, а каквато беше – Варна от миналото. С тихите улички, с бедно украсените витрини, с позанемарените виенски фасади – прозорците на горните етажи мръсни, с натрупани по первазите им папки, стари вестници и разнокалибрени саксии с мушкато, – с храстите по покривите, изникнали в непочистваните от години улуци, редките минувачи и вездесъщите гларуси – истинските господари на града.
На двайсет хиляди километра и двайсет години по-късно в тихите площади, пешеходните зони, цъфналите липи, биещите камбани на градския часовник, в европейската архитектура, уличните музиканти, кестените, църквите, в гларусите, спорещи за плячката от кошчетата за боклук, в кафенетата и бирариите, в колонките, облепени с афиши, в човешката глъчка, в пейките, даже в младите майки с детски колички и в кучетата на Крайстчърч виждам призрака на Варна от моето детство. И щракам с фотоапарата, докато свършват батериите. Едрите дъждовни капки маскират сълзите ми, докато присядам край реката, която не е Черно море, и плачещите върби, които не са Морската градина, но все пак толкова ми напомнят за нея. Получава се малко мелодраматично, като в заглавие на Паулу Куелю: край река Ейвън седнах и заплаках.
Следващата сутрин – мокра и студена, разбива всичките ми туристически планове на пух и прах. Обявен е национален ден на траур и всички музеи, църкви, магазини, кафенета, исторически сгради и туристически атракции са затворени. Спрян е даже историческият трамвай, няма пешеходни екскурзии, отменени са представленията от Фестивала на баскерите (улични артисти и музиканти), няма неделна служба в катедралата, даже катедралният площад е непроходим – навсякъде са се разпречили огромни видеоекрани, кабели и високоговорители за директното предаване от погребението на сър Ед в родния му град – Окланд.