Не че съм неуважителна и не изпитвам съчувствие към загубата на нацията, но аз съм в Крайстчърч само за един ден и не съм била всичкия път дотук, за да гледам Окланд по телевизията! Ми аз оттам идвам! След още една безплодна обиколка по периферията на площада, за да установя, че даже Информационният център е затворен, се примирявам с положението и тръгвам на безцелна разходка. Без екскурзовод.
Първите маорски заселници в равнините на Кентърбъри – районът на Крайстчърч – заварили мястото обрасло с древни гори, пълни с птици и най-вече с безкрили гигантски моа. Ловците на моа бързо открили ефикасен метод за ловуване – предизвикани пожари вилнели, докато унищожили дивеча и опустошили напълно плодородната равнина. Последвалите свирепи междуплеменни войни изтребили местното маорско население, така че неколцината оцелели били щастливи да продадат пустеещата земя на белите пришълци срещу обещание за мир.
Когато през 1851 година четирите плавателни съда на Кентърбърийската колонизаторска компания акостирали в залива Литълтън след четиримесечно пътуване по вода, морска болест, дизентерия, бурни океани, лоша храна, още по-лоша хигиена и множество морски погребения, на пионерите колонизатори се струвало, че са стигнали края на света. (И не били далеч от истината.) Пред очите им се открила обезкуражаваща гледка – безжизнена обезлесена мочурлива равнина, докъдето поглед стига, с далечните непристъпни Южни Алпи, мержелеещи се на хоризонта. Построяването на идиличната Нова Британия на Южните морета изглеждало немислимо.
Но мечтата била по-силна от обстоятелствата.
Плановете на бъдещия град били подготвени още в Англия заедно с проектите за катедрала, колеж, обществени сгради, ботаническа градина. Улиците, прави и перпендикулярни, разстилали града в правилни квадрати около Катедралния площад. Цената на земята била предварително фиксирана – достатъчно висока, за да не е по джоба на бедните имигранти и така да осигури работна ръка за новозеландските благородници земевладелци. Евтината земя била причина всички други колонизаторски проекти на Новозеландската компания да се демократизират, социалното разслоение да избледнее и рафинираната елитна британска култура да се размие в многоброя на замогващото се селячество. Едуард Гибън Уейкфийлд бил твърдо решен този път да пресъздаде в идеализиран вид английското класово общество. Подкрепен от силната воля и деспотичната власт на Джон Робърт Годли, почитан днес като основател и баща на Крайстчърч, но по време на едноличното си управление на младата колония считан по-скоро за тиран и самодържец, отколкото за баща, успява да наложи утопичното социално устройство на своята Нова Британия – водена от Англиканската църква, следваща изконните християнски добродетели, с висок морал и културни ценности, с елегантна архитектура, елитно образование и модерно градоустройство.
Е, не веднага, разбира се.
Минали години на отводняване на мочурищата, изкореняване на местната растителност и засаждане на европейски видове, полагане основите на новите овцевъдни ферми, първоначално натрупване на капитали, натрупване на по-големи капитали. Високият морал отстъпил пред алчността. Кентърбърийските „вълнени“ лордове скоро станали пословични с бързото си забогатяване от експлоатацията на бедните имигранти. Сър Джордж Грей, губернатор, а по-късно и премиер на Нова Зеландия, нарича заселническата програма в Кентърбъри „сееща зло от първия ден на колонизацията“. Морален или не, бизнесът вървял добре и натрупаните от овча вълна богатства се преливали в градежа на града. Скоро колибите били заменени с елегантни викториански къщи, калните улици – павирани, реката – укротена, парковете – затревени и по английски маникюрирани, площадите – декорирани. Обществените сгради заиздигали импозантни снаги.
Сто и петдесет години по-късно Крайстчърч е вторият по големина град в Нова Зеландия, дом на една трета от жителите на Южния остров, носи титлата Град на градините, перчи се с великолепните си образци на неоготическа и неокласическа архитектура, както и с културния си живот, преливащ от събития. Туристите се тълпят в музеите и църквите, в галериите и историческите сгради (всички тези места, в които аз няма да мога дори да надникна!), пълнят заведенията и площадите, идват чак от Япония и САЩ за „истинска“ английска сватба в най-английския град на планетата.