Моята безразборна разходка из централните улици на града разкрива неподозирани дълбини на английското в Крайстчърч – червените телефонни кабинки като от лондонска картичка, антикварни магазинчета, заринати с порцелан, двуетажни туристически автобуси, имената на улиците и площадите (без нито една маорска дума в тях), викторианските къщи, елегантно облечените минувачи, английските кръчми (също затворени), чайните, безукорно фризираните чимшири, дръвчетата в саксии пред вратите, гипсовите джуджета, беседките, каменните огради, декоративните метални парапети, семплите каменни пейки край реката, викторианските улични фенери.
Английска е не само архитектурата. Крайстчърч е единственият новозеландски град, в който понятието „висше общество“ не е изпразнено от съдържание, където все още има класово разслоение. Останалите новозеландци – отявлени демократи и егалитаристи – смятат крайстчърчци за сноби, разказват с насмешка за висшата мода, дефилираща по трибуните на конните надбягвания, за консервативните ученически униформи на колежите в Крайстчърч и елитарните им образователни програми, за английските шапки и ръкавици, носени на църковните служби, за маниакално поддържаните викториански градини и фасади, за протокола в елитните клубове и ресторанти, за цялата псевдоаристократична, по-английска-от-Англия помпозност. Но зад привидната насмешка прозира неприкрита гордост. Новозеландци обичат своя Град на Христовата църква и се гордеят с него. Защото Крайстчърч е осъществената Утопия. Новозеландската мечта.
Към обяд силният вятър ме довлича до Катедралния площад, за да заваря огромните екрани разглобени и тълпата зрители атакуваща току-що отворилите кафенета. Градът се връща към живот. Издирвам своята подопечна съпътешественичка – тъкмо се е наспала и е гладна – и търсим убежище от бурята в най-близкото заведение. Оттам имаме добра видимост към обкованата дървена порта на катедралата и влизаме първи веднага щом вратите се отварят.
Катедралата е символ и гордост на града. Планирана в Англия още преди пристигането на заселниците, променяна и украсявана през продължителния период на строителството си, извисена в средата на просторния централен площад в цялото си готическо великолепие и осанка, тя е абсолютна любимка на гостите и жителите на града.
Външната импозантност и пищна декоративност са пренесени вътре в смайващо сложната плетеница на дървените готически арки, в калейдоскопичната шарения на изящните стъклописи, елегантните островърхи прозорци, хипнотизиращата централна розетка, в блясъка на бронзовите свещници, полираната дървесина, тръбите на органа и пламъците на свещите пред олтара. В лявото крило посетителите се тълпят пред поопърпано новозеландско знаме, разпънато на стената. Възрастна дама ме моли да я снимам пред флага и ми пошушва с благоговение, че това е същото знаме, което сър Ед носил на Южния полюс (той е първият човек на планетата, който е бил и на Еверест, и на Южния, и на Северния полюс), което ми напомня, че Крайстчърч и днес е вход към Антарктика – оттук тръгват повечето антарктически експедиции.
Вятърът буквално ни издухва през площада до трамвайната спирка, където униформен кондуктор ни продава билети и ни настанява церемониално на дървените пейки. Ватманът ентусиазирано рецитира по високоговорителите въздългия списък на историческите сгради и архитектурни забележителности, край които минаваме. Всички звучат привлекателно и ни се иска да ги разгледаме по-отблизо, но черните надвиснали облаци заплашват да се излеят всеки миг и ни задържат в защитеното пространство на мотрисата. Правим единствено изключение за Ботаническата градина, колкото да хвърлим едно око на грижливо поддържаните поляни, цветните лехи в ярки цветове и сложни геометрични фигури като персийски килими от цветя, екзотичните дървесни видове и безвкусно натруфения исторически фонтан с розови пеликани, сини риби и позлата, пръскащ весело водни струи за фотографите.
На завет до Музея на Кентърбъри се е разположил един от участниците във Фестивала на баскерите. Моята придружителка е голяма поклонничка на този фестивал, така че се подпираме на високата ограда от ковано желязо да погледаме клоунадата и послушаме шегичките. Прогонва ни внезапният студен дъжд. Търсим пак убежище в трамвая и вече не се изкушаваме да слизаме. През мокрите прозорци се дивим на викторианската натруфеност на тухлената сграда О-Таутахи – Нашият град, на готическата брилянтност на Центъра за изкуства (бившия Университет на Кентърбъри), на Музея на Кентърбъри, на Колежа (тук е учил Бащата на атома – Ърнест Ръдърфорд), на шокиращия контраст на готиката с модерната фасада от разлюляно стъкло на Художествената галерия, на скучната бетонна утилитарност на Центъра за модерни изкуства, на смесената дървено-каменна техника на сградите на общината на Кентърбърийската провинция, смятани за образец и върховно постижение в световната неоготическа архитектура.