После трамваят спира сякаш в друга епоха и в друг град – небезизвестната „Ню Риджънт Стрийт“. Еднакви сгради в испански стил обточват тясната улица, боядисани в бледожълто и небесносиньо, с множество кафенета, антикварни книжарници и магазинчета, с исполински метални палми и смешен градски часовник – излюпващо се киви.
Дъждът, студът и бесният вятър подгонват моята измръзнала спътничка към хотела да възстановява телесната си температура с горещ душ и горещи напитки, докато аз правя последен отчаян опит да разгледам града и се качвам на безплатния туристически автобус, който моят пътеводител така горещо препоръчва. Всъщност това си е най-обикновена градска линия с кръгов маршрут. Кошмарното време принуждава пешеходците да търсят алтернативни форми на придвижване и в резултат автобусът скоро се натъпква с разноезични туристи, лелки с пазарски чанти, шумни тийнейджъри, майки с деца. Стъклата се изпотяват, дъждът вали през незатворените прозорци, вятърът вилнее между седалките, мобилни телефони звънят, докато правостоящите пътници се блъскат и настъпват един друг с безброй любезни извинения. Веднага ми става ясно, че няма да видя нищо от Крайстчърч по този начин, и се преориентирам към наблюдение на вилнеещия с пълна сила тропически циклон.
По принцип Нова Зеландия се намира достатъчно далеч от тропиците, за да не е на пътя на свирепите циклони, които вършеят из Пасифика от декември до март – сезона на тайфуните. Да, ама на циклоните не само имената им са женски. И поведението им е такова – капризни, непостоянни, непредсказуеми. Все ще се намери някоя фурия с нежно име да се отклони от обичайните тайфунски магистрали и да се запилее из провинциалния юг. Всеки няколко години Нова Зеландия пострадва сериозно от посещението на такива палавници.
Нашата приятелка Фуна е родом от Вануату, израсла е на островите Фиджи с любимото лакомство на тропическите циклони – топли води, и само за два дни от циклон първа степен – почти безобиден, стига до 4-а степен по скалата с максимум 5! Разпердушинва зрелищно островите Норфолк и се отправя към Нова Зеландия, но по-ниските температури ѝ изиграват лош номер и метеоролозите я разжалват в чин – Фуна стига до Северния остров като тропически циклон 3-а степен. (Което си е достатъчно разрушително и опасно.)
Аз, разбира се, ще науча всички тези подробности много по-късно. За момента тъна в блажено невежество и се кефя на мощта на стихията, която огъва дърветата, брули листата им и разгонва пешеходците. Кротувам си в ъгъла и чакам автобусът да ме върне на Катедралния площад. Представям си вече ирландското кафе, което ще си поръчам за размразяване в хотела. Духам въображаемата пара над чашата, вдъхвам аромата на уискито и аха да отпия, някой застава между мен и горещата ми напитка. Въображаема или не, все пак е дразнещо. Вдигам възмутено вежди и се оказвам очи в очи с шофьора на автобуса – вече напълно изгубил търпение, повтарящ за ен-плюс-първи път, че това е последната спирка, автобусът отива в депото и всички трябва да слязат. Всички сме аз и многодетно японско семейство. Отварям уста да протестирам, но после решавам да съм възпитана и слизам след туткащите се японци.
Автобусната спирка се казва „Апокалипсис сега“ или „Армагедон“, ако ли не, трябва да я прекръстят, защото се намира насред най-зрелищното бедствие, което някога съм виждала. На улицата няма превозни средства – само ято метални кошчета за боклук прелитат щастливо през свободната от автомобили зона, прясно откършен клон (нещо като половин дърво) мете истерично на зигзаг асфалта, една забързана рекламна табела ме подминава с тракане, кълбета и подскоци и две достолепно търкалящи се гигантски саксии с палми завиват зад ъгъла, махайки френетично със зелени листа. Единствените живи души наоколо са групичката японци, но докато аз се пинкам със закопчалките на якето си, те изчезват, отнесени от вихъра.
Опитите ми да открия къде се намирам са осуетени не само от тежкия трафик на ниско летящи обекти. Веднага щом измъквам мократа, сгъната като оригами карта от джоба си, вятърът я грабва и започва да я дърпа от ръцете ми, като в същото време ми бърка в очите и ми хвърля с шепи студена вода във врата. Даже да бях световна шампионка по ориентиране, при подобна нечестна игра не бих имала големи шансове. Пък аз не съм. Оглеждам се отчаяно сред торнадото от листа, вода, хартийки и боклуци и не вярвам на късмета и очите си – само на няколко пресечки от мен високо в оловното небе се е забила островърхата каменна кула на катедралата. Изобщо нямам нужда от карта, за да се добера до хотела! Трябва ми само бронетранспортьор.