Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток - в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.“
Вместо увод
Аз съм потомствена емигрантка.
Майка ми е от бежански род. Животът на семейството ѝ бил белязан от бедност и изолация. Нали били другоселци.
Моите родители се преселили от село в града. Така че и аз израснах като имигрантка. Без да го знам. Пак сред бедност и изолация. Пак бяхме другоселци.
Съпругът ми също е наследник на емигранти. Родът на баща му е бежански – маджури от Беломорска Тракия (от турско-арабската дума „мухаджир“ – изселник, емигрант, чужденец). Майка му също е изселена от родния си град – от комунистите. Пак бедност и дълъг процес на адаптация.
Ние на свой ред емигрирахме в Нова Зеландия. Продължихме изселническата традиция. С такова родово наследство просто нямахме избор.
Дъщеря ни е потомствена емигрантка. Наследник на семейната традиция. Не смея дори да гадая къде ще живеят внуците ми.
Докато се преборвахме с културния шок в чуждата, чуждоезична, невъобразимо далечна страна, непрекъснато ми се натрапваха паралели с живота на моите родители в чуждия окръжен град. Разликите бяха малко. Имаше повече прилики. После прочетох някъде термина „вътрешна имиграция“ и внезапно проумях, че всички сме имигранти. Емиграцията не е временно явление, нито е ограничена географски, нито е предопределена икономически, исторически, политически. Нито е обвързана с паспорти.
Емиграцията е състояние на духа, самоопределение, принадлежност към онази част от човечеството, дето все търси и не намира, дето не може мирно да седи. Любимият ми Яворов стих, сега разбирам, е квинтесенция на емигрантската душа.
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Никога не съм възприемала живота ни в Нова Зеландия като изгнаничество, нито емиграцията като мъченическа. Животът ни в Аотеароа беше приключение и предизвикателство.
Тази книга е опит да разкажа за трудностите и възторзите, страданията и радостите, ежедневното и необичайното, приключенското и баналното, с които се сблъскахме през шестте години в Нова Зеландия. За приятелите, които намерихме. За клишетата, които преборихме. За чудесата, които видяхме. За хората, които срещнахме. За уроците, които научихме. За страната, която обикнахме.
За Аотеароа – Земята на дългия бял облак.
За Нова Зеландия – от обратната страна на света.
Най-после сме в Нова Зеландия!
Живи и здрави и в пълен състав!
Пътят беше много дълъг и сме скапани от умора. От друга страна, видяхме места, на които иначе кракът ми никога нямаше да стъпи. С Бояна ходихме на Акропола, разглеждахме забележителности в Атина, хранихме гълъбите на площада, ядохме гръцки специалитети. Изобщо се изживявахме като туристки. В Сингапур обаче не беше толкова приятно, защото бяхме вече уморени, времето беше адски горещо и влажно, храната – прекалено екзотична, а градът е толкова необикновен и странен, че е направо шокиращ.
В чакалнята преди полета за Окланд се изплаших истински. За първи път осъзнах, че съм помъкнала детето си накрай света. Всички пътници около нас бяха азиатци или полинезийци, татуирани, по джапанки, с индийски сарита или с чалми, мъже, голи до кръста, с костени амулети на шията и с нелепи полички тип „саронг“, жени, закичени с екзотични цветя зад ушите, всички говорят непознати езици, носят дъски за сърф, денкове и кашони освен куфарите. Като в сцена от „Междузвездни войни“ с най-невероятни извънземни в изумителни облекла.
Окландското летище е много малко, захвърлено насред пасища и жилищни квартали на брега на океана. Имах чувството, че се приземяваме в нечий заден двор. Най-после пристигнахме!
Такова облекчение беше да видим отново познати лица! Румен и Иво ни посрещнаха на летището и ни поведоха на някаква дълга разходка с кола да ни показват новозеландски красоти, от които нямам никакъв спомен. За три денонощия ми се събираха само осем часа сън и след всичките премеждия по чужбините нямах сили за повече емоции.
Градчето, в което ще живеем – Уоркуърт, – е много малко и симпатично. На стотина километра северно от Окланд, сгушено край някаква река, която е буйна и красива при прилив, но изглежда като кална локва при отлив. Целият град е като парк – зелен, красив и старателно поддържан. Маникюриран е най-подходящата дума.