Хука джет
Тъй като зяпането на страховити водопади от разни обезопасени мостчета и площадки е забавление с твърде пенсионерски привкус за моя личен 13-годишен душевадник, аз се прежалвам за малко по-вълнуващо приключение. Хука джет е мощна скутерна лодка, която предлага по-интимна близост с водната стихия – вози пътници до подножието на водопада.
След като подписваме обичайните декларации, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца, не сме епилептици, имаме здравни застраховки, няма да държим туристическия оператор отговорен за телесни повреди, ще спазваме точно инструкциите за безопасност, няма да пушим, няма да скачаме от лодката, няма да правим опити за самоубийство и прочие щуротии, изписани ситно на неразбираем юридически език, надяваме мушамите, спасителните жилетки, идиотските грамадни слънчеви очила (служат също за предпазване на очите от пръски), нареждаме се прилежно като сарделки по пейките на джета, казваме послушно „сирене“ за фотографа и отлепяме с такава скорост от мостчето, че главата ми се опитва да се откъсне от врата.
После шофьорът (водачът, кормчията, шкиперът, лудият за връзване или както там му се вика на хлапето, дето кара джета) прави нещо еквивалентно на дръпване на ръчната спирачка при пълна газ. Лодката се завърта на място в тирбушонен пирует с неистов крен към единия борд сред грандиозен фонтан от водни пръски, моторен рев, зловещ плясък и оглушителни истерични писъци. Моя милост си представяше, че ще ни поят с шампанско в кристални чаши и ще позираме в елегантни пози пред водопада (каква елегантност бълнувам и аз с тия рибарски мушами, оранжеви спасителни жилетки и очила с размери на оксиженни маски?!?), а то се оказва, че сме си платили, за да ни къпят с дрехите и да ни турбоцентрофугират.
Ако имаше олимпийска дисциплина художествено управление на джет, нашето хлапе водач щеше да обере всички медали в нея. То не бяха лупинги, свредели, салта, глисажи, двойни и тройни аксели, тирбушони и пируети, то не беше лудешки слалом между крайбрежни тръстики, плуващи дънери, пясъчни островчета и гмуркащи се патици, то не беше загребване на вода през всички възможни бордове, то не беше пищене, то не беше чудо. Добре де, признавам, че беше готино, но по един бънджискоков и мазохистично-екзалтиращ начин, който те оставя без дъх. Като да скочиш без парашут, но след малко да откриеш, че имаш резервен, само за да се окаже повреден, да те спаси в последния миг преминаващ делтапланер, но да му се счупи крилото и точно преди да се сгромолясате в морето, да се събудиш и да си отдъхнеш с облекчение, че е било само сън, но веднага да установиш, че те е събудил грохотът на торнадо, отнасящо дома ти, което те изхвърля жив и читав в някаква река, но точно преди грандиозен водопад, и т.н., и т.н. Екшън без енд. Истински речен ролър-костър.
През собствените си писъци и перманентната завеса от водни пръски не сме забелязали, нито чули приближаването на водопада. Когато водачът на джета изключва внезапно двигателя, всички бършем трескаво слънчевите очила, отмятаме слепнали мокри коси, примигваме невярващо срещу ярката слънчева светлина и накрая единодушно и хорово заявяваме: „О-о!!!“ Не че чувам нещо насред тътена и грохота на безспирно стоварващи се олимпийски плувни басейни, но чета по устните на спътниците си.
Нашата нищожна крехка джет черупка се плацика по повърхността на гигантски припокриващи се подводни взривове от пяна като същинска Клеопатра в млечна вана. Безброй сладоледени атомни бомби издуват гъби в дълбините под нас – бели, пухкави, меки, в неописуем хаос от врящи въздушни мехурчета. Като легло от пух и изумруден захарен памук. Между нас и водопада има сто дъги и плътен облак от водна мъгла, но дори през нея гледката е величествена. От постоянния гръмотевичен тътен имам чувството, че виждам с ушите си и чувам с червата.