Разочароващо скоро двигателят на джета се връща към живот, правим още две кръгчета в зъбоизтръпваща близост с водната каскада и с нова серия от свредели, слаломи, внезапни лупинги и водни фонтани се връщаме на дървеното мостче. Мокри до кости, разчорлени, екзалтирани, без дъх и с добре разбъркани мозъци. Да-а, сега разбирам защо хората се пристрастяват към адреналиновите спортове. Светът вече ми изглежда неинтересен, скучен и сив след току-що преживяното.
Развъдник за скариди
За да отпразнуваме оцеляването си, посядваме за късна закуска или както тук се казва, за хранене, което се пада между закуската и обяда – бранч (в Нова Зеландия има безброй други думи, обозначаващи хапване в разни ситуации и часове на деня, различни от задължителните закуска, обяд и вечеря). Бранчваме с гигантски сладководни скариди, отгледани по уникална новозеландска технология в развъдниците край термалния извор на брега на реката. Сервират ни щедри порции в поцинковани кофи. Нямат хабер кивитата как се прави добро обслужване, не им иде отръки просто, не че не се опитват, но пък умеят да готвят скариди. Пърженки, печенки, панирани, увити в тесто, пикантни и натюр – всичките са фантастични. За който още не знае – аз по принцип не кусвам риби, морски дарове, мешести и каквото и да било с повече от четири крайника, така че от моята уста това е голям комплимент.
Оракей-корако
За обяд, в най-голямата жега, се замъкваме до друга световноизвестна термална зона – Оракей-корако. Скритата долина. Не че го планирахме така, ама аз бях водач на групата за този участък от пътешествието и се позагубих, както си ми е специалитет, та пристигнахме на фериботния кей таман навреме за още едно похапване – на сянка под храстите, сред стотици други пикникуващи, като уважаващи себе си туристи. Този път термалната зона е на остров в реката и освен безброй кални извори, горещи гейзери, серни дупки, вонящи изпарения, гнусно изглеждащи поточета, разноцветни отлагания и врящи езерца, на каквито вече сме се нагледали и намирисали до втръсване в Роторуа и Уай-О-Тапу, този път има и пещера – дълбока, хладна и много примамлива в адския летен зной. Докато да обиколим и заснемем всичките миазми на островчето, и следобедът се изтърколил. Докато се върнем в Таупо, и музеят затворил, тъй че пием бира с картофки на брега на езерото и зяпаме яхтите. После се киснем с часове в градския басейн, като редуваме горещи и хладки води, подводен масаж и бълбукащи въздушни мехурчета. Разделяме се с останалите от групата, тъй като те утре са на работа и бързат да се връщат, а аз съм в отпуска и съм обещала на Скъпоценното си разходка с лодка.
На борда на „Барбари“
Полинезийските предшественици на маорите не се страхували да прекосят Тихия океан в самоделни канута, но изпитвали дълбоко благоговение към своенравието и капризите на Таупо. И до ден днешен маорските лодки не прекосяват езерото през средата, а се придвижват покрай брега. В центъра на езерото, близо до островчето Мотутайко, живее танифата – зъл воден дух, който силно недолюбва хората, особено натрапниците. Никой не гори от желание да си навлече гнева му.
В слънчевия предиобед яхтата „Барбари“ е стегната, излъскана и много представителна. Месингът лъщи, лакираната палуба свети от чистота, а екипажът от трима души е зает с подготовката за отплаване. Пътниците сме пъстра китка. Повечето новозеландци (наши милости в това число) си носят якета, анораци и пуловери, въпреки че слънцето вече сипе огнена жар по голите ни крака и ръце. Държат в ръце бутилки с вода. Взели са мерки и на слънцезащитния фронт: лосиони, шапки, очила – пълна бойна екипировка. Има обаче и съвсем зелени туристи – едни корейски девойчета се кикотят в ъгъла по гол гръб, с минижупи и чехли на токчета и безразсъдно лапат кексчета, а белокожи рижи ирландци клечат до тях по шорти и джапанки.
Капитанът на яхтата има вид на холивудска звезда по неглиже – с обветрено лице, златен загар, каубойска широкопола шапка, опната тениска с отпрани ръкави, за да се виждат добре татуировките по ръцете му, неравно изрязани над коленете дънки и тежки военни обувки с високи кончови, обути над дълги вълнени чорапи. Докато маневрираме из марината, ни разпитва кой откъде е и виква на помощника си да вдигне съответното знаме. Докато излезем в езерото, на главната мачта вече се веят новозеландско, австралийско, канадско, британско, ирландско и уелско знамена. Нямаха българско, нито корейско, но обещаха за другия път да си подготвят, ако дойдем пак. Вече на открито екипажът вдига платната. Капитанът влиза в ролята си на гид и ни забавлява предимно с информация за невъобразимо поскъпналите имоти по хълмовете край езерото и, разбира се, за риболова.