Връчват ми една камара черна гума и жълти пластмаси и ми сочат стаичка с надпис „Съблекалня“. Добре че Скъпоценното ходи от години на уиндсърф, та знае какво се прави с тия работи. Обличат се! За някой като мен, дето не е слагал неопрен в живота си, нахлузването е бавно, болезнено и изтощително занятие. Дано следжингът да си заслужава усилията! След като съм си изпочупила всички нокти и май няколко пръста от дърпане и драпане по неуслужливата опърничава гумена материя, най-после съм готова – наджипкана в градински маркуч, опасана с най-обемистата оранжева спасителна жилетка, която някога съм виждала, с нахлупена до очите идиотска червена строителна каска и с жълти плавници. Кой е извънземен сега, а? Добре че импровизираната съблекалня няма огледала! Под всичката гума и колани не мога да дишам, но пък, както правилно отбелязва един от водачите, никой не ни е обещавал, че следжингът ще включва дишане.
Натъкмени като марсианци на път за дома, се натъпкваме в раздрънкан микробус и се отправяме по приказно красив планински път към тайното място на следжистите (следжьорите?) в горното течение на река Кайтуна.
Оставяме микробуса на импровизиран паркинг в гората и най-после се срещаме със следжа. Ъ-о! Следжовете. Всеки от нас ще си има собствен следж („шейна“ на български) и ще си се цопка сам във водната стихия. Няма да има кой да ме измъква от страховитите водопади, няма общ сал, няма гребла, няма дружни усилия, няма надежда! Ръцете ми започват да треперят неконтролируемо от ужас и коленете ми се огъват не само от тежкия товар. (Нали се сещате, че си носим сами шейните по криволичещата стръмна пътека към речния вир.) Много е късно сега да се разколебавам. Скъпоценното тъкмо се е ухилило доволно, предвкусващо жестоки забавления, и току ми мята покровителствени погледи. Опитвам се да успокоя малко сърдечния си ритъм. Както дишам плитко и учестено (в неопрена няма място хем за цици, хем за дълбоко дишане), съм на път да се хипервентилирам.
След десетина минути стръмно изкачване стигаме до добре обезопасена дървена платформа с парапети, надвесена над врящ зелен вир в подножието на невисок буен водопад. Грохотът на падащата вода принуждава водачите ни да крещят, докато ни инструктират.
Следжът е пластмасова дъска, нещо като къс заоблен удебелен сърфборд с две яки метални ръкохватки в предната част. Идеята е да се държим с всичка сила за ръкохватките и да се подпрем на лакти върху дъската, която поддържа горната част на тялото над водата. Правилата за следжинг са малко като Азимовите закони на роботиката – въртим, сучем, все опираме до Първия закон. Първо и най-важно правило: при никакви обстоятелства не пускаме следжа. Второ правило: при гмуркане и падане от високо обръщаме лицето си настрани, за да не ни хлопне следжа в носа, и за нищо на света не пускаме ръкохватките. Третото правило е повторено два пъти – веднъж за мен и веднъж за таткото австралиец: каквото и да се случи, не се опитваме да помагаме на другите членове на семейството, за тях ще се погрижат инструкторите и, разбира се, не пускаме следжа.
Научаваме също, че в Европа следжингът е популярен от осемдесетте години, известен е като хидроспийд, а в Америка му викат ривърборд, че прякорът на Кайтуна е Бърза и яростна (!!!), че е клас 5+ по рафтинг скалата (която е от 1 до 5!!!) и че по маршрута ни ще има общо 14 каскади – седем по-големи прага и водопади, другите по-малки. Имената им са стомахосвиващи и кошмаровдъхновяващи: Врящия чайник, Бездната, Хеликоптера, Ски рампата, Центрофугата, Димящия водопад и малко скучното Долната дупка. Ще прекараме във водата малко повече от час и половина, ще се спуснем към два километра по течението на реката и сме големи късметлии, защото след вчерашните дъждове водата е придошла и цялото преживяване ще бъде дори по-вълнуващо от обикновено. (Аз не се съмнявам нито за миг!) Като ни дават думата за въпроси, питам колко градуса е температурата на водата. Седем. Ха честито!
Пред невярващите ми очи един от инструкторите прекрачва високия дървен парапет на наблюдателната платформа и като лястовичка се хвърля в зеления въртоп под нас, стиснал пред себе си следжа. Изплющява се шумно и зрелищно по корем, изправя се на лакти върху дъската и демонстрира как с помощта на плавниците, като се обърнеш срещу течението, можеш да се придвижваш накъдето си пожелаеш. Затова не бива да изпускаме ръкохватките – следжът ни дава контрол и гарантира безопасност.