Когато пред мен се издига бялата стояща вълна в средата на големия водопад, за която са ме предупредили, с изненада установявам, че вече не ме е страх. Страхът, изглежда, има някакъв предел. Преминеш ли отвъд, и вече не ти пука, изпитваш само благоговение пред мощта и красотата на стихията. Ужасът е сменен от екзалтация. Правя последен опит да контролирам следжа и да атакувам „агресивно“ гребена на вълната, както са ме инструктирали. Нямам представа дали успявам – всичко потъва в газиран водовъртеж и оглушителен грохот. Сякаш някой пуска водата в тоалетната. После става тихо. Студена тежка ръка ме натиска дълго надолу, надолу, в дълбокото на вира, и ме търкаля в топка от бяла пяна, докато се дезориентирам напълно, после най-неочаквано звуците и светлината се завръщат отново, реката ме носи устремно, постепенно забавя и най-накрая съм изхвърлена в кроткото на плитчината. Додрапвам до скалния бряг. Облъскана и охлузена, но жива и дишаща. Центрофугата изплюва един след друг колегите ми следжисти невредими. Само моето извънземно има малък инцидент – червената каска потъва под тежката струя на водопада и не се показва дълго, много дълго, още по-дълго. Когато един от инструкторите ме грабва грубо и ме издърпва обратно върху камъка, с известна изненада откривам, че несъзнателно съм тръгнала да спасявам чедото си в тежко нарушение на Третия закон. Скъпоценното се измъква само, без чужда помощ, и задъхано се присъединява към нас. Този път очите на всички са разширени до невъзможни размери и даже австралийският татко е зарязал мъжествените пози. Не можем да повярваме, че сме били във водата час и половина, и с огромно нежелание се измъкваме на високия бряг. Сега трябва да носим шейните два километра до паркинга. Не мисля, че някой забелязва умората въобще. Всички сме екзалтирани, коментираме и възклицаваме, докато адреналинът вилнее в кръвта ни и речната вода бълбука в стомасите ни. Аз ближа разкървената си болезнена устна, а извънземното се е превърнало временно в дъщеря ми.
За събличането на мокрите неопрени няма да разказвам – то е приключение само по себе си. Синините и охлузванията от блъскането по скалите също са материал за самостоятелна статия (в медицинско списание). На снимките, които фотографът на компанията е правил, прибягвайки от бързей на бързей, сме ухилени до уши и изглеждаме непостижимо щастливи. Само аз си знам, че усмивката ми е замръзнала гримаса на ужас и истерия. Извънземното обожава да разказва за този паметен ден на Кайтуна ривър и колко умряла от страх е била майка ѝ.
4. Трети метод –
черноводен рафтинг/Уайтомо кейвс
В пещерите на Уайтомо се натресох на екстремни преживявания, без изобщо да подозирам. Идеята беше само да предложа на домашното ни извънземно малко разнообразие в следколедните почивни дни. Пещерният туризъм в стил ученическа екскурзия до пещерата Снежанка, както си го представях аз, ми се видя добра идея. Извънземното се съгласи без много ентусиазъм, но все пак с интерес и ето ни в малък мотел в забутаното градче Оторoханга, само на няколко километра от световно прочутите пещери. Пристигаме късно вечерта. Управителката е много любезна, разпитва ни какво ще правим и неволно ни хвърля в паника, защото заявява, че на пещерите се ходи само с резервации. Ние нямаме!
С нас пътуват също моят гостуващ от България баща, още една тийнейджърка и нейният прилежащ родител. Уморени сме, още не сме се настанили, не сме вечеряли и за да не губим излишно време, разпределям задачите между всички. На двете тийнейджърки, като най-опитни в употребата на мобилни телефони, възлагам да звънят по нощите на всички туристически пещерни агенции в Уайтомо и да се молят, да реват, да се тръшкат и да заплашват, но да осигурят пет резервации за пещерите. (После ще съжалявам горко за това си решение.)
След около половин час, докато аз режа салата, девойките ми искат номера на кредитната карта – добър знак. Още половин час по-късно докладват, че имаме билети за туму-туму-тубинг. Аз естествено си помислих, че това е маорското име на пещерата, и през ум не ми мина, че „тубинг“ е забавление с надути вътрешни автомобилни гуми. Бяха доста оклюмали, защото нямало места за екскурзията до Изгубения свят, където влизането в пещерата е спускане с алпинистки въжета надолу по 150-метрова отвесна скала. Всички възрастни въздъхваме облекчено, че няма да се наложи да ползваме алпинистка екипировка, и към полунощ се оттегляме по леглата.
На другата сутрин, докато обсъждаме дали да си носим връхни дрехи и какви обувки са подходящи за пещерно ходене, девойките заявяват, че компанията щяла да осигури всичко необходимо, ние само трябвало да сме с бански!?! След опита, който вече имаме от Роторуа и Таупо – там на всяка крачка има басейни и минерални извори, – си казвам, че може пак такъв да е случаят, мятаме по едни бански в раниците и в девет часа вече сме в офиса на фирмата. Нашата групичка е от дванайсет души от всякакви националности, цветове и калибър. Връчват ни за попълване едни много подробни декларации, изреждащи всякакви болести и физически недъзи, каквито нямаме, и няколко, дето не съм ги чувала. Подписваме, че не сме пияни, не ползваме наркотици, не вземаме лекарства, нямаме скорошни счупвания, не сме болни от грип, бременни или с психични отклонения, че няма да държим компанията отговорна за телесни повреди, че ще следваме стриктно инструкциите и прочие. Абе с една дума, у мен се роди подозрение. Обаче събитията се развиха много бързо и нямах време за реакция. Метнаха ни в един раздрънкан бивш ученически автобус (розов!), повозиха ни малко из живописните зелени пасища и субтропически горички на карстовата област Уайтомо, накрая ни стовариха в една ферма пред голям ламаринен хангар. Слънцето пече, овчици кротко пасат, пещери не се виждат никъде.