Чак след един век британецът Джеймс Кук, търсейки същия този Южен континент в Тихия океан, попаднал на северния бряг на Северния остров. Този път маорите били по-дружелюбни и островът бил обявен за британско владение. Следват години на зверска експлоатация на природните ресурси. Избиване на китове и тюлени в невиждани мащаби, изсичане и дори изгаряне на цели гори от уникални дървесни видове за корабостроене или за да се освободи обработваема площ.
Населението се състояло основно от китоловци, корабокрушенци, рибари и избягали от Австралия затворници (по онова време в Австралия живеели предимно депортирани британски затворници) и мястото си спечелило световна слава като Адската дупка на Пасифика.
Със себе си англичаните донесли болести, алкохол и огнестрелно оръжие. И трите се оказали еднакво пагубни за местното население. Благодарение на ниската цена на оръжието (можело да продадеш на глупавите бели хора един никому ненужен малък остров за цели два мускета или за бутилка вино) едно от местните племена, обитаващо Северния остров, унищожило в междуплеменни войни почти цялото останало население на острова, който поради мекия си климат бил по-гъсто населеният от двата. Така само за няколко десетки години маорското население било сведено буквално до шепа хора. Чак през XX век благодарение на цивилизационни придобивки като медицинско обслужване, разнообразна храна (както и строги закони срещу канибализма) броят на маорите нараснал и сега те са над триста хиляди.
Към края на XIX век на Южния остров открили злато и то предопределило бъдещето на това забравено от Бога място. Започнали да прииждат на тълпи заселници, а с тях дошла и цивилизацията. Построили пътища, мостове, пристанища, обезлесили огромни площи, създали ферми за овце, като купували земята от маорите за дребни пари.
По някое време станало ясно, че се е получило малко недоразумение. В своето социално развитие маорите не били достигнали до идеята за лична собственост и когато белите хора им предложили сделка, те я приели, без да вникват в същността ѝ. Оказало се, че всеки маор смята земята за колективна собственост и се чувства свободен да я продаде от свое име, но не и от името на сънародниците си, т.е. за всяко парче земя трябвало да се плати на всеки жител на острова. Освен това имало свещени места, които били табу и не можели да се купуват.
Разбира се, последвали кръвопролития, но в крайна сметка, къде със силата на оръжието, къде с посредничество и преговори, къде с повторен пазарлък и допълнително заплащане, споразумение с местното население било постигнато.
И до днес се водят безконечни спорове, политически дебати и съдебни дела заради нескончаемите недоразумения, произтичащи от договора Уайтанги – споразумението между британската корона и маорските вождове, с който Нова Зеландия е обявена за британска колония, а местните жители – за поданици на британската кралица. Впоследствие се оказало, че маорите пак не разбрали за какво става дума, този път защото текстът на маорски и на английски бил (умишлено?!) различен. И как да разберат, като в техния език няма никакви юридически термини и преводачът трябвало да борави с понятия като „сянката на земята“ или „домът на Богинята майка“! Да не говорим, че документът бил надраскан набързо (и му личи) в суматохата, предизвикана от слуховете, че френски колонизатори приближават новозеландския бряг и се канят да обявят Южния остров за френска колония.
И до ден днешен има маорско движение, чиито членове настояват собствеността на земята да се върне на коренните жители или да се изплатят обезщетения за двестагодишното използване на местните ресурси. Имаше един смешен случай, когато маорската партия поиска компенсации от НАСА, задето космическите кораби и спътници прекосявали небето над Аотеароа без разрешение. (НАСА не даде вид да е чула.) Всъщност и до днес някои от свещените за маорите места са запазени като национални резервати или са частна племенна собственост.
Но да се върнем на историята. Освен златотърсачи, китоловци, избягали затворници и всякакви асоциални типове към този девствен свят се устремили много мисионери, учени, идеалисти, които не намирали мястото си в дивата джунгла на капитализма, търсачи на приключения и романтици, вярващи в съществуването на земен рай. Всеки от тях положил много усилия да осъществи мечтите си и макар че те били доста разнопосочни, за разлика от колата на орела, рака и щуката, тукашната кола се придвижвала по малко нанякъде. В началото на XX век Нова Зеландия вече имала нова слава – на място, където се провеждат невиждани социални експерименти.