Небето е ясносиньо, застлано с облаци, които приличат на топки семена, готови да се разпръснат с първия порив на вятъра. Но днес няма нито полъх и почти никакъв звук освен шума от трафика и птиците в дърветата. Оуди излиза от колата и усеща топлината, която излъчва асфалтът. Пред него се простира гробище с хиляди паметници, подредени в спретнати редици — като бебешки зъби с празнини между тях, запълнени с цветя вместо със злато.
Санди Валдес излиза от колата и чака Макс да се присъедини към нея.
— Искате ли да отидете сами? — пита.
— Не — отвръща Оуди, като гледа Макс.
— Ще ви чакам тук — казва Санди и стисва ръката на момчето.
Двамата вървят в сянката на дърветата, докато стигат до участък в ъгъла на гробището, където моравите не са толкова добра поддържани; телена ограда го отделя от четирилентов път. Откритото пространство е осеяно с малки насипи пръст. Оуди прави справка с картата, която са му дали от кабинета на съдебния лекар в Дрейфъс Каунти.
— Това е мястото — казва на Макс.
Няма паметни плочи. Няма цветя. Единствените означения са дузина квадратни метални табелки, забити на пръчки в земята, почти скрити от бурени. Всеки гроб е обозначен с номер. Оуди трябва да намери правилния. Открива го: UJD-02052004. Коленичи и започва да скубе бурени около обозначението. Трябваше да донесе цветя. На близък гроб има буркан от сладко с останки от увехнали цветя. Оуди изхвърля мъртвите стъбла настрани и почиства буркана с ризата си. Започва да бере тънките маргаритки, които са избегнали косачката, тъй като са прораснали близо до оградата.
Макс се включва и скоро двамата са подредили малък букет в импровизираната ваза. Оуди използва здравата си ръка, за да зарови пръсти в пръстта, зарива буркана наполовина, така че да не се катурне. Искал бе да даде на Белита толкова много, а сега тя имаше само това — немаркиран гроб, номер, написан с маркер, и маргаритки в буркан от сладко.
— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — прошепва и си я представя как лежи под него с глава на възглавницата. — Това са любимите ти цветя, помниш ли?
Оуди поглежда нагоре към Макс.
— Доведох Мигел.
Макс изглежда смутен и несигурен какво да прави. Трябва ли да коленичи? Трябва ли да каже молитва?
— Той ме спаси от удавяне — добавя Оуди, все още говори на Белита. — Явно е семейна черта.
Започва да й разказва историята, обяснява й как Макс го е извадил на брега и го е завлачил на плажа, докато полицейските коли са пристигали, а над главите им е кръжал хеликоптер. Тогава Оуди беше почти в безсъзнание, но си спомня ярките светлини и виковете на хората. Мос раздаваше заповеди наоколо и стоеше над него, сякаш му е стража.
Минаха осемнайсет часа, преди Оуди да отвори отново очи. Лежеше в болницата с превързана ръка, а специален агент Дезире Фърнис седеше до леглото му.
— Как е възможно човек да има едновременно толкова лош и толкова добър късмет? — попита тя.
— Май съм счупил огледало и съм намерил конска подкова в един и същи ден — каза Оуди, замаян от обезболяващите.
Дезире беше тази, която намери Белита. В Дрейфъс Каунти имаше отделен сектор в гробището, запазен за непотърсени или неидентифицирани тела.
— Защо няма надгробен камък? — пита Макс и бърше потта от горната си устна.
— Никой освен мен не е знаел името й… а аз не можех да им кажа — отвръща Оуди и трие мръсни ръце в дънките си.
— Ще кажеш ли молитва?
— Май не знам как.
— Аз ще го направя — казва Макс, коленичи до Оуди и се прекръства. Моли бог да благослови Белита и да пази хората, които са я обичали.
Оуди казва „Амин“, а сърцето му е заседнало в гърлото. Поглежда към безплодното парче земя и знае, че то никога няма да бъде достатъчно голямо, за да побере историята, погребана отдолу.
На всички ни се полага уважение, мисли си Оуди, но живота си, щастието и нещастието си получаваме в наследство. За някои има много, за други — малко. Някои се наслаждават на всеки залък и оглозгват всяка кост. Намираме удоволствие в ромона на дъжда, в миризмата на прясно окосена трева, в усмивките на непознати, в прохладата на зората в горещ ден. Учим се и осъзнаваме, че винаги има повече неща, които не знаем, отколкото такива, които знаем. Заразяваме се с любов, сякаш е настинка, и се залавяме за нея като в плаващи останки по време на буря.