Старецът има сипаничаво лице, плоско чело и доста раздалечени очи. В сгъвката на ръката му лежи ловджийска пушка.
Оуди се опитва да се усмихне. Прахът по лицето му се напуква.
— Здрасти.
Старецът кима подозрително в отговор.
— Чудех се дали можете да ми дадете малко вода? — казва Оуди. — Умирам от жажда. Мъжът премята пушката на рамо, отива отстрани на навеса, отваря капака на варела с водата и посочва към метален черпак, който виси на пирон. Оуди го потапя във варела, гребва от спокойната повърхност и почти вдишва първата глътка. Закашля се. Пие отново. По-хладна е, отколкото е очаквал.
Старецът вади смачкан пакет цигари от джоба на гащеризона си, пали една и вдишва дима дълбоко в дробовете си, сякаш иска да изгони с него целия свеж въздух.
— Какво търсиш насам?
— С приятелката ми се скарахме. Кучката запраши с колата и ме остави тук. Мислех, че ще се върне, но не стана.
— Може би не трябва да я наричаш с разни епитети, ако искаш да се върне.
— Може би — казва Оуди и излива с черпака вода върху главата си.
— Къде те заряза?
— Бяхме на палатка.
— До язовира?
— Да.
— Той е на двайсет и четири километра оттук.
— И аз извървях всеки един от тях.
По пътя към тях се задава цистерна. Старецът натиска тежестта на бариерата и я издига към небето. С шофьора си махат за поздрав. Камионът продължава нататък и облакът прах се уталожва.
— А ти какво правиш тук? — пита Оуди.
— Пазя мястото.
— Какво пазиш?
— Правят сондажи наоколо. Оборудването е много скъпо.
Оуди протяга ръка и се представя — използва средното си име, Спенсър, защото е малко вероятно от полицията да са го съобщили. Старецът не пита друго, ръкуват се.
— Аз съм Ернесто Родригес. Но хората ме наричат Ърни, за да не звучи толкова мексикански — смее се.
Още един камион се задава.
— Според теб дали някой от тези камиони ще ме вземе на стоп, а? — пита Оуди.
— Накъде отиваш?
— Навсякъде, откъдето мога да хвана автобус или влак.
— Ами твоето момиче?
— Не мисля, че ще се върне.
— Къде живееш?
— Израснах в Далас, но от известно време се мотая на Запад.
— И какво правиш?
— От всичко по малко.
— Значи си се запътил накъдето и да е и правиш от всичко по малко, така ли?
— Общо взето.
Ърни се взира на юг през полята, набраздени от дерета и осеяни с оголени скали. Далеч от тях се вие ограда и сякаш потъва в края на земята.
— Мога да те закарам до Фриър — казва, — но приключвам най-рано след час.
— Много съм ти задължен.
Оуди сяда на сянка и събува ботушите си, предпазливо опипва мазолите си и срязванията по ръцете. Още камиони минават през бариерата, напускат пълни, връщат се празни.
Ърни е приказлив:
— Преди бях готвач на аламинути, ама се пенсионирах. Сега печеля двойно повече заради големия бум.
— Какъв бум?
— Петрол и газ, голяма новина е. Не си ли чул?
Оуди поклаща глава.
— Намериха една седиментна скала, която се простира под Южен и Източен Тексас. Пълна е с морски вкаменелости от древен океан. Така се е образувал петролът. А долу в скалите има природен газ. Просто трябва да го изровят.
Казано от Ърни, звучи наистина просто.
Точно преди здрач от другата посока пристига пикап. Нощният пазач. Ърни му дава ключовете за катинара на бариерата. Оуди чака в доджа. Чуди се за какво си говорят двамата мъже и гледа да не се поддава на параноята. Ърни се връща и сяда зад волана. Потеглят по набраздения път и завиват на изток по второстепенния. Прозорците са отворени. Ърни се навежда и подпира с лакти кормилото, докато пали цигара. Разказва на Оуди, че живее с дъщеря си и внука си. Имали къща малко извън Плезънтън, което той произнася „Пледънтън“.
На запад гъсти облаци поглъщат слънцето, докато то потъва зад хоризонта. Сякаш гледат как пламък изгаря мокро парче вестник. Оуди обляга лакътя си на рамката на прозореца и следи за барикади на пътя или полицейски патрулки. Очаква вече да е в безопасност, но не знае колко дълго ще продължат да го търсят.
— Къде смяташ да спиш тази нощ? — пита Ърни.
— Не съм решил.
— В Плезънтън има няколко мотела, но не съм отсядал в никой от тях. Никога не се е налагало. Имаш ли пари в брой?
Оуди кима.
— Трябва да се обадиш на твоето момиче, да й кажеш, че съжаляваш.
— Нея отдавна я няма.
Ърни потропва с пръсти по кормилото.
— Не мога да ти предложа повече от легло в плевнята, но е по-евтино от мотел, а дъщеря ми е отлична готвачка.