Е, добре, лейтенант Пени Прайс бе чистила листата от двора и бе хранила Феликс, докато бе отсъствал от къщи. Много добре. Очевидно, освен че беше любопитна, обичаше да помага. Приветстваше всеотдайността й, но не я бе молил да му прави услуги.
Той се върна куцайки в стаята с огромния телевизор — неговата светая светих. Провери резултата на мача, който гледаше, за да види какво е изпуснал, и като се убеди, че отборът му печели, с болезнен стон се отпусна на ръба на кожения диван.
Погледът му бавно се плъзна към килима. Ако Пени Прайс не го бе почистила предишната нощ, сега навсякъде щяха да щъкат професионални чистачи.
С въздишка на досада посегна към кутията с бира.
— Значи това ме правело най-егоистичния и самодоволен негодник, а? — обърна се към котарака и отпи голяма глътка.
Феликс бе приседнал унило на задните си крака и Джо се сети, че не го беше нахранил. Изправи се отново със стон.
Добре де, може би беше малко вглъбен в себе си и това му пречеше да забележи усилията на съседката си. Честно казано, никога не бе мислил за нея и единственото, което знаеше, бе, че служи в армията също като него.
Не беше жена по негов вкус. Имаше стройно, но с нищо незапомнящо се тяло, носеше косата си съвсем обикновено и рядко се гримираше.
Той изпразни консервата в паничката на Феликс и се изправи бавно. Е, лицето й беше приятно, но нищо повече. Всъщност единствено сините й очи биха могли да се нарекат красиви.
И сякаш виждаха в него, от което се чувстваше крайно неловко.
Точно така го беше гледала и миналата нощ, когато бе седял безпомощно на седалката на тоалетната. Дъхът му секна, когато си припомни част от разговора им.
Къде ходихте тази сутрин?
На погребение.
Кой е починал?
Един от хората ми.
Съжалявам. Трябва да е било ужасно за вас.
Дявол да го вземе. Винаги се бе гордял, че може да пази служебните тайни като истински морски тюлен. Дори Светата инквизиция не би била в състояние да го накара да каже и най-дребния детайл от която и да било мисия. Ала само с няколко кратки въпроса Пени Прайс го бе накарала да й разкрие и майчиното си мляко.
Освен това бе плакал пред нея!
С рязко движение запрати празната кутия от бира в кошчето. Колко унизително!
Постепенно си припомняше предишната нощ и с ужас видя в съзнанието си как тя лежи върху него в полумрака с искрящи като аквамарини очи. Все още усещаше вкуса на устните й върху своите. Ароматът им беше толкова сладък, толкова познат.
— О, не! — изстена Джо и при мисълта, че може би е спал с нея, всеки косъм по тялото му настръхна.
Не беше възможно!
Не беше възможно…
Или пък беше?
Прекара нервно пръсти през косата си. Не дай си боже да го обвини в сексуален тормоз… Нима това нямаше да бъде поредният пирон в ковчега на кариерата му?
Изправи се бързо и отиде в спалнята. Със замах отвори вратата, приближи се до огромното легло и затърси улики за онова, което може би се е случило снощи.
Кремавите чаршафи изглеждаха съвсем чисти, почти неизползвани. Въпреки това ги събра и ги отнесе в пералнята. Докато машината бръмчеше и се въртеше, Джо си взе освежителен душ и се обръсна.
„Какво иска от мен?“, замисли се за кой ли път и едва не се поряза с бръснача.
По принцип той обичаше жените. Те бяха забавни, тайнствени и притежаваха сексапил, който го докарваше до лудост. Но от опит знаеше, че могат да бъдат амбициозни, коварни и пресметливи. Искаха го заради онова, което можеше да им даде. Някои от тях преследваха парите му. Други бяха привлечени от славата му на уважаван офицер. А имаше и такива, които се навъртаха около него само за да използват дома му, когато замине на поредната мисия. Доколкото можеше да прецени, Пени Прайс не беше по-различна.
Нямаше да е зле да я наблюдава, реши той. Ако се окажеше толкова безкористна, колкото твърдеше по-малката й сестра, щеше да й се извини. Но от друга страна, ако се окажеше трън в петата му, скоро щеше да съжалява. Защото повече от всичко на света той пазеше личното си пространство.
Вини Делносентис почука на вратата на апартамент в спретнат, но доста стар квартал само на две пресечки от брега на океана. Едно надникване през прозореца му разкри пищна и доста екстравагантна обстановка. Изглеждаше точно като мястото, където би могла да живее красавицата с огненочервената коса, която се бе натресла в задницата на колата му.
— Мога ли да ви помогна? — разнесе се глас от другия край на коридора.
Жена на средна възраст се взираше в него. Беше облечена в домашен халат, с розови чехли и ролки на главата.
— Да, госпожо. Търся Офелия Прайс, младата дама, която живее тук — бе дал регистрационния номер на колата й на свой приятел, който работеше в Пътна полиция, и бе получил от него името и адреса й. — Знаете ли кога ще се прибере? — попита почтително.