Непознатата веднага забеляза военната му униформа.
— А, няма да си дойде. Изнесе се миналата седмица — отвърна тя с подчертан немски акцент.
— Но мебелите й са все още вътре — разумно отбеляза той.
— Даде под наем апартамента на няк’ви нейни приятели — обясни германката и се загърна в халата по-плътно.
— Може би знаете къде е отишла? — попита Вини, приемайки с недоверие разказа на жената. Вероятно се опитваше да прикрие Офелия.
— Още колко души ще дойдат тук да ми задават този въпрос? — изви очи към тавана тя.
Думите й не се харесаха на младежа.
— Тя не ще няк’ви си непознати мъже да я преследват — настоя съседката и повдигна закръглените си рамене.
— Аз не съм непознат, госпожо. Неин приятел съм. Исках да й върна този пръстен — той бръкна в джоба си, извади бижуто и й го показа.
Германката очевидно го позна.
— Е, ти не изглеждаш като онзи негодник — омекна тя. После посочи униформата му и попита: — С к’во се занимаваш?
— Морски тюлен съм — освен това беше и студент в местния колеж и това беше първата му свободна вечер за седмицата.
— Айде бе! И моят син служи в армията — изражението й се посмекчи. — Офелия отиде у сестра си — съобщи тя неочаквано.
У сестра си! Сърцето на Вини се сви.
— А къде живее тя? — каза той и си помисли: „Дано да е наблизо!“
— Един момент — каза жената и изчезна в апартамента си.
Младият мъж чакаше нетърпеливо. Мисълта за червенокосата красавица го бе преследвала през цялата седмица. Острият език и дръзкото й държане му се бяха сторили изключително привлекателни. И тя съвсем скоро щеше да разбере, че морските тюлени са упорити момчета, които не обичат да им връзват тенекия.
— Препращам пощата й там — германката отново се появи на вратата и му подаде лист хартия.
Вини погледна надраскания адрес и едва не нададе боен вик. После възнагради жената с най-очарователната си скаутска усмивка. Естествено, че никога не е бил скаут.
— Благодаря ви, госпожо — каза той и пъхна листа в джоба си. Преди да си тръгне, подхвърли: — тя ще ви бъде много благодарна.
— Надявам се. Вие не сте като другия.
Младежът се обърна бавно.
— А какъв беше той?
— Ами, доста по-възрастен и… неприятен.
Той кимна. Още при първата си среща с младата жена се бе досетил, че тя се страхува от нещо.
— Приятен ден, госпожо — подхвърли през рамо.
Чудеше се само как красивата Офелия приема изненадите.
— Физиотерапевтът ще дойде всеки момент — усмихнато съобщи редовият офицер, който премери кръвното на Джо и го остави да се преоблече.
След като нахлузи нощницата, Джо се излегна на високата маса, стенейки от болката, която му причиняваше дори едно такова незначително движение. В стаята беше студено, а дрехата едва стигаше до средата на бедрата му. Усещаше течението в гърба си точно там, където прекалено късите й връзки едва се завързаха.
Не бе искал да търси медицинска помощ, но все по-честите спазми го бяха принудили да се консултира с лекар, който го бе насочил към военния терапевтичен център с обяснението, че долните му гръбначни прешлени са травмирани. Предписа му физиотерапия.
Джо не знаеше какво го очаква в бъдеще в професионален план, но ако искаше да продължи да служи като морски тюлен — което изобщо не можеше да бъде поставяно под въпрос, — трябваше да се възстанови напълно.
Зад затворената врата се чуха леки стъпки. Представи си как терапевтката, лейтенант Спаркс, влиза и взима медицинския му картон. Жената почука и след миг се появи в стаята. Само добре овладяното умение да контролира мускулите на лицето си помогна на командира да прикрие неприятното чувство, когато пред него застана съседката му.
— Командир лейтенант — поздрави го тя, възползвайки се от привилегията да прочете ранга и името му от картона, и поясни: — Лейтенант Спаркс роди преждевременно и се налага да я заместя.
Тонът й беше толкова безразличен, толкова професионален, че Джо се обърка.
— Бих предпочел друг физиотерапевт.
Жената леко изкриви устни и отговори хладно:
— Докато колегата ми се върне, ще работя само аз. Ако искате да почакате три месеца… — тя сви рамене, за да покаже, че всичко зависи единствено от него.
Джо се замисли. Би могъл да отиде в обикновена болница и да плати от джоба си или да се примири и да се отнася към нея с пълно безразличие.
Огледа критично униформата й. Беше облечена в обичайните ежедневни служебни дрехи: светлокафява риза и пола. Косата й беше стегната в кок. Като се изключат устните и невероятните й очи, беше напълно безлична. Тогава какво го притесняваше толкова?