— Да, сър — отмести списанието настрана. „Познаваме ли се отнякъде?“, запита се мислено.
— Аз съм адмирал Джейкъбс — представи се непознатият.
Беше облечен в цивилни дрехи, на върха на яйцевидната му глава сребрееха няколко редки кичура коса. Адмирал. Джо веднага скочи на крака.
— Приятно ми е да се запозная с вас, сър — стегнато отдаде чест, на което другият отвърна неохотно.
— Свободно, командир — изсумтя той. — Тук съм в качеството на цивилно лице.
— Бихте ли искали да седнете, сър? — предложи му мястото си младият офицер, въпреки че всички столове наоколо бяха свободни.
— О, не. Когато седя, не се чувствам свободен. Връщат се неприятни спомени от Виетнам.
— Били сте военнопленник, сър?
— Дааа, бях. Прекарах сто и три дни в лагер насред джунглата на Южен Виетнам с потрошени колене. Врагът свали парашута ми.
— Много съжалявам да го чуя, сър — каза Джо, като продължаваше да стои прав. — Ако ми позволите да попитам, как ме познахте?
В продължение на няколко секунди адмирал Джейкъбс мълчаливо се взираше в него с бледосините си очи.
— Направих някои проучвания, синко — отвърна накрая. — Когато умират мои момчета, го приемам лично.
Джо преглътна с пресъхнало гърло. Чувстваше се неловко, че този човек го познава, макар самият той никога да не бе чувал за него.
Старецът присви очи.
— Питал ли си се някога дали има виновен за ада, през който си преминал?
Младият мъж леко се олюля.
— Да, сър — призна и за първи път осъзна, че всъщност обвинява единствено себе си. Ако бе оставил Хърли да си свърши работата или бе отложил мисията с няколко дни, последиците нямаше да бъдат толкова тежки.
— Къде е бил хеликоптерът, когато най-отчаяно си се нуждаел от него? — с дрезгав глас продължи адмиралът. — И кой разумен военен би изпратил такава тежка машина в обстрелвана от бунтовниците зона? — Върху набръчканото му чело нервно запулсира вена. — Това е все едно да седиш насред бойното поле, да размахваш ръце и да крещиш: „Ето ме! Тук съм! Застреляйте ме!“ — От единия ъгъл на гневно изкривената уста запръска слюнка.
Вероятността друг да носи вината накара Джо да изпита едновременно удивление и облекчение.
— Моят син беше в Трето десантно експедиционно обединение — неочаквано каза възрастният мъж.
На Джо му трябваха само няколко секунди да си припомни, че всички от тази група бяха загинали от приятелски огън в самото начало на войната.
— Инцидентът край Насирия — отбеляза той. — Много съжалявам за загубата ви, сър.
Адмиралът кимна с насълзени очи и извърна лице. Санитарят подаде глава иззад вратата, за да повика следващия пациент.
— Адмирал Джейкъбс? Ваш ред е, сър.
Без да погледне събеседника си, старецът напусна помещението.
Джо го изчака да излезе, преди да се отпусне уморено на стола. Възможно ли беше някой друг, а не той да носи вината за катастрофата, отнела живота на толкова хора?
Затвори очи и за пръв път се осмели да погледне открито назад. Седеше пристегнат с колан в многоцелевия вертолет УХ-60 и очакваше омразния скок. Моторът ревеше, въздухът беше разреден, между зъбите му скърцаше пясък. Спомняше си го, сякаш се бе случило вчера.
Като командващ офицер бе прегледал картите заедно с останалите четирима тюлени и през цялото време бе поддържал връзка с щаба по радиостанцията. А от там го бяха уверили, че на върха на планината няма бунтовници, но дори и да имаше, хеликоптерът щеше да бъде наблизо, за да ги измъкне при нужда. Нищо не би трябвало да се обърка.
Джо рязко отвори очи. За няколко секунди се бе поддал на цинизма, който адмирал Джейкъбс се бе опитал да му внуши. Господи, такова изкушение беше да вини някой друг за онази ужасна нощ…
Само че не можеше да го направи. Неговите началници бяха воювали във войната в Залива и знаеха до какви последствия би могло да доведе самолюбието.
Просто бе лош късмет, че онези бунтовници се бяха скрили в пещерите. Лош късмет беше, че хеликоптерът се оказа толкова далече, както и че не успяха да изпратят по-лека и безшумна машина.
Единственият, който можеше да промени събитията от онази нощ, беше той. Друг ден, друг командващ и трагедията щеше да бъде избегната.
Мобилният телефон на адмирал Джейкъбс иззвъня остро. Пени понечи да му каже, че ползването му не е разрешено в болницата, но премълча. Коя беше тя, че да нарежда на адмирала какво да прави.