— Алекс, Маркъс, време е да се прибирате! — извика тя.
Момчетата не й обърнаха внимание. Майка им опита отново:
— Прекалено тъмно стана за игра. Оставете топката и влизайте вътре веднага!
— Още пет минутки — настоя по-големият.
Джо усети съпротивата и в тялото, и в гласа му.
Вдовицата на Нико притисна с ръка челото си. Отчаяният жест се заби като нож в сърцето му. Сега тя беше глава на семейството.
Със стегнати гърди, видя как младата жена изправи рамене, изскочи на улицата и решително измъкна бухалката от ръцете на по-големия си син, който в първия момент понечи да се отбранява. Ала миг след това, забелязал изражението върху лицето на майка си, отстъпи смирено. Тримата мълчаливо изчезнаха в къщата. Съпругата на Нико затвори вратата.
Беше дошъл моментът да отиде да поговори с нея.
Само че не можеше да се насили да го направи. Чувството за вина го изгаряше като отрова. Затръшна вратата и отново запали двигателя. Направи остър обратен завой и напусна тихия квартал.
Джо натисна страничното копче, стъклото бавно се смъкна надолу и в колата нахлу хладен океански бриз. Яркият блясък на неоновите светлини го примами към кея. Плати три долара и паркира на плажа.
Събу обувките и чорапите си и запристъпва бос към плискащите се приливни вълни. Топлият пясък скърцаше между пръстите му. Вървеше право навътре в океана. Усещаше ледената вода върху глезените, върху коленете, върху бедрата си. И не спря, докато не се потопи до кръста и едва не изгуби равновесие.
Остана така, почти вцепенен от студа. В паметта му нахлуха спомени от обучението на морските тюлени. В залива на Коронадо по това време на годината беше много по-студено, отколкото край Атлантическия океан. Той и останалите кандидати трябваше да лежат на брега призори притиснати един в друг, докато вълните се разбиваха в телата им. Това беше опит, който целеше да ги научи, че ако са винаги заедно, биха могли да устоят на всичко.
Само че не се получи така. Бяха победени от непреодолими обстоятелства, оказали се извън техния контрол.
Дали вдовицата на Нико щеше да разбере това, или щеше да го обвини точно както той се самообвиняваше?
По-скоро би оставил дълбините да го погълнат, отколкото да се изправи пред нея тази вечер, ала споменът за момчешката усмивка на приятеля му го накара да се обърне.
С подгизнали панталони, отново се качи в колата. Върна се в спокойния квартал на Нико, слезе и закрачи бос към входната врата. Отвътре се чуваха закачките на водещия популярно телевизионно шоу. Джо събра всичките си сили и почука.
Нечия сянка затъмни овалното матово стъкло.
— Кого търсите?
Очевидно изглеждаше доста подозрително със стичащите се от дрехите му вади.
— Аз съм приятел на Нико — отвърна дрезгаво. — Бях с него, когато загина.
Вратата се открехна и в цепнатината надникна тъжно лице.
— Казвам се Джо — продължи той и протегна ръка.
Нейната беше тънка и хладна. От допира й в гърлото му заседна буца.
— Виктория — представи се жената. — Искате ли да влезете?
— Целият съм мокър.
— Заповядайте — настоя тя и отвори вратата по-широко.
Намери долнище от анцуг на съпруга си, достатъчно дълго, за да му стане, и отнесе дрехите му в сушилнята. После двамата се настаниха един срещу друг в трапезарията, където бе принуден да изяде купа топла супа. Момчетата подадоха глави откъм спалнята, ала тя им махна с ръка да се прибират.
Виктория изчака, докато гостът се нахрани, преди да помоли настоятелно:
— Разкажете ми… какво се случи.
Джо й каза всичко, без да прикрива дори факта, че бе заел мястото на командващия Харлан. И се приготви да чуе обвинения, но нищо такова не се случи. Тя остана стоически изправена, докато стигна до момента, в който й описа как съпругът й бе изгубил съзнание вследствие на загубата на кръв и бе повлякъл Къри със себе си. Когато разказът свърши, тъмните й очи бяха пълни със сълзи.
— Значи не е усетил нищо — заключи Виктория, посегна за салфетка и я притисна към треперещите си устни.
— Не, нищо.
Лицето й се сгърчи от мъка, когато му кимна с разбиране. Цялото му хладнокръвие се изпари. Буцата в гърлото му пречеше да си поеме въздух.
— Благодаря ви, че ми разказахте.
Благодарността й го зашемети. Очите му пареха. Горещи сълзи замъглиха погледа му.
— Съжалявам — каза и с ужас установи, че гласът му трепери. — Съжалявам, че не успях да го спася.
— Вината не е ваша — увери го тя и в изражението й се четеше опрощение. После се пресегна бързо през масата и сграбчи ръката му: — Не бива да се обвинявате. Той умря, докато вършеше онова, което обичаше най-много.