— Значи това е мъжът, който ви тормози — предположи Джо, като пропусна да спомене, че непознатият не бе признал да е убил, когото и да било.
— Да, бившият колега на татко — потвърди Пени. — Същият, който според нас е откраднал и е продал рицина на терористите.
— След което е предизвикал автомобилната катастрофа — добави той за по-голяма яснота.
— Да.
— Ако си спомням правилно, споменахте, че ФБР се е заело със случая.
— Точно така. Току-що се обадих на специалния агент и оставих съобщение. Надявам се да ми позвъни всеки момент.
— Не се съмнявам.
Тези широко отворени, уплашени очи я правеха да изглежда изключително уязвима и женствена, а избелелите дънки и плътно прилепналия розов пуловер очертаваха стройните й бедра и малките, но съвършени гърди.
— Радвам се, че Офелия не е била вкъщи, за да вдигне телефона — задъхано говореше тя. — Щеше да се разстрои съвсем. Но сега разполагаме със записа на признанието. Това със сигурност ще ускори ареста му.
Нервното й бърборене издаваше обзелата я тревога. Джо инстинктивно пристъпи напред и леко я притисна към себе си, за да я успокои.
— Ще го хванат съвсем скоро — увери я той.
Не бе имал намерение да влага нищо интимно в прегръдката, но тя се почувства достатъчно окуражена от нея, за да попита:
— Как мина пътуването?
— Добре — отвърна Джо и отпусна ръце. — Радвам се, че отидох.
Отново бе възвърнал способността си да диша спокойно. Да, онази нощ се бяха случили ужасни неща, но вината не беше изцяло негова.
— Благодаря, че си направил тиквите — подхвърли Пени с лека усмивка, която го накара да впери поглед в пълните й устни.
— Няма защо — помежду им премина някакво странно, непознато усещане. — Искаш ли да огледам горе? — предложи той. — Просто да сме сигурни, че никой не се крие там?
— Ще го направиш ли? — с облекчение си отдъхна тя.
Разбира се.
Джо огледа всички стаи на първия етаж, после се затича по стълбите, вземайки стъпалата по две, докато Пени подтичваше след него. Той провери в килерите, надникна под леглата и през цялото време с мълчаливо одобрение оглеждаше обстановката. Нейната спалня беше чиста и подредена, навсякъде се носеше нежно ухание на роза. В стаята на Офелия цареше хаос.
— Нищо обезпокоително — заяви накрая, след като се беше уверил, че е сама в къщата.
Спряха в самия край на стълбището, съвсем близо до трепкащите си сенки.
— Благодаря ти — каза тя, стиснала парапета.
— Искаш ли да дойдеш у нас, докато пристигнат федералните? — предложи той.
Очевидно все още не се бе успокоила.
— О, не, благодаря. Видях, че вече имаш гостенка — смутено отклони поканата Пени.
— Която точно си тръгваше, когато ти се обади.
— Ами… трябва да изчакам агентът да ми се обади — обясни тя.
— А, да — съгласи се Джо. — Значи ще се оправиш сама?
— Естествено — отвърна му със сияеща широка усмивка.
— Добре.
Той заслиза по стълбите. Последното впечатление, което искаше да остави у нея, беше, че й се натяга.
— Благодаря ти — отново подвикна след него Пени, докато го изпращаше.
— Лека — помаха й Джо.
Преди да стигне до вратата на къщата си, чу, че телефонът й звъни.
Под светлината на настолната си лампа специален агент Хана Линдстром отново прегледа папката с досието на Ерик Томлинсън. Очевидно нещо й се беше изплъзнало. Ако наистина се знаеше, че той е продал рицина на терористите, защо не е било заведено дело?
Отмести поглед към смълчания телефон и си пожела най-сетне да звънне. Предишната вечер полицаите си бяха тръгнали от дома на мис Прайс с доказателството за системен тормоз, ако не и с признание за извършено престъпление, и бяха обещали да го арестуват още на следващия ден. От този момент Хана очакваше да чуе, че разпитът му е бил по-успешен, отколкото проведения от колегите й от ФБР преди толкова време.
Мъжът никога нямаше да признае, че е продал откраднатия рицин.
Нито пък имаше каквито и да било доказателства или улики, позволяващи да се допусне, че е убил бившия си партньор: никакви сметки с баснословни суми на негово име в чужди или местни банки; никаква следа, водеща към компютъра, от който е изпратен разпечатаният имейл, абсолютно нищо.
И сякаш за да обърка нещата докрай, първоначалното разследване се оказа водено от възрастен детектив, който се бе отнасял с насмешка към следствените заключения. Хана можеше само да предполага, че е имал пръст в прибързаното закриване на случая. Никога досега не се бе сблъсквала с по-нехайно отношение.