— Махай се — извика Лия, натискайки с всичка сила.
Усилията й се оказаха напразни.
Очите му учудено оглеждаха фирмената тениска на ресторант „Хутърс“, комбинирана с тесни черни шорти.
— Ти си сервитьорка? — запита я настойчиво със силно изразен филаделфийски акцент.
Е, това вече изобщо не му влизаше в работата.
— Изчезвай, иначе още сега ще повикам ченгетата — предупреди го с леден глас.
— А, не ми се вярва. Последния път хич не ти се искаше да се срещаш с тях, помниш ли? — усмихна се самонадеяно младежът, разкривайки равните си бели зъби.
— Слушай — започна Лия, разтревожена, че си бе направил труда да я открие. — Нямаш работа тук. Коя от всички мои думи не разбра?
— Длъжница си ми — простичко заяви той.
— И ти предложих да ти се издължа. С чек — напомни му момичето. — Не излизам с хлапаци.
— С чек без покритие нямаше как да оправя колата си.
Непознатият направи широк жест с ръка. Тя погледна паркираната до тротоара хонда.
— Както виждам, вече си я ремонтирал — изсумтя презрително.
Очевидно нямаше нужда от нейните пари. Верижката, поклащаща се на врата му, изглеждаше от осемнайсеткаратово злато.
— Което не отменя дълга ти — настоя той и очите му блеснаха развеселено, сякаш й се подиграва.
— Виж, нямам време да се разправям сега. Ще закъснея за работа.
— При всички случаи!
— Някакъв проблем ли има? — намеси се строго трети глас.
Чуваше се някъде откъм храстите, но в следващия момент съседът се появи иззад единия ъгъл на къщата. Изглежда, бе излязъл в задния двор с намерението да се топне в горещото джакузи, защото беше загърнат само с хавлиена кърпа през бедрата и… боже мили, нищо чудно, че Пени беше почти влюбена в него!
Малкия Ал се обърна към новодошлия. Ръстът и телосложението на по-възрастния мъж не оказаха върху него ефекта, който бе очаквала, само изтриха широката усмивка от лицето му.
— Кой е този? — попита той и вирна заплашително брадичка.
— Попитах дали има някакъв проблем — повтори Джо.
Тонът му беше толкова суров, че дори Лия потръпна.
— Нещо такова — призна тя. — Този младеж не ме оставя на мира. Вече закъснявам за работа.
— Изглежда, ще трябва да се измиташ — обърна се той към непознатия.
Ала момчето отстояваше своето.
— Не е ли малко старичък за теб? — обърна се то към нея с едва прикрито отвращение в гласа.
— Всъщност не — леко наклони глава на една страна Лия.
Джо изкачи стълбите на верандата с един скок. Поведението му подсказваше, че всичко ще приключи още в следващия миг.
— Това ли е човекът, който те тормози по телефона? — попита той.
Вместо да подвие опашка, Малкия Ал се изправи и застана твърдо с леко разтворени крака. Стиснатите му в юмруци ръце даваха ясно да се разбере, че смята да приеме предизвикателството.
Лия не можеше да остане равнодушна.
— Я почакайте малко — застана между двамата тя. — Очевидно е, че не е Ерик, защото е прекалено млад, така че не е необходимо да го убиваш. Той е просто един хлапак, който се вбеси, защото ударих задницата на колата му. А пък този — обърна се към момчето и посочи съседа си, — е морски тюлен. Едва ли гориш от желание да си имаш работа с него. А сега ме оставете на мира.
Младежът видимо пребледня и веднага застана мирно.
— Офицер от Дванадесета бригада Вини Делносентис на вашите услуги, сър! — козирува той. — Съжалявам, сър. Нямах представа.
Какво?
Яростта веднага изчезна от лицето на Джо. Той забеляза изумлението на момичето и се усмихна.
— Джо Монтгомъри, командир лейтенант — каза и протегна ръка. — Радвам се да се запозная с теб, Вини. Живея в съседната къща.
Двамата мъже се отдръпнаха настрани и си стиснаха ръцете.
Само това й липсваше, да се окажат колеги. Те погледнаха към нея, сякаш имаха да разрешават общ проблем.
— Тя ми дължи една вечеря — поясни Вини.
Името му отиваше дори повече от Малкия Ал.
— Нямам никакво намерение да те водя на ресторант — изсумтя Лия, все още смутена от начина, по който нещата се бяха обърнали.
Наистина ли и двамата бяха морски тюлени? Какво невероятно съвпадение!
— Сделката си е сделка — продължаваше да настоява младежът, като измъкна от джоба си пръстена. — Дори ми даде това като залог за почтеност.
Командир Монтгомъри се намръщи неодобрително.
— Сестра ти знае ли?
Офелия грабна пръстена си от Вини и припряно го сложи на дясната си ръка.
— Аз съм на двайсет и четири години. Не съм длъжна да споделям всичко с нея.
— Тогава се дръж подобаващо за възрастта си — меко отбеляза той. — Обещала си да го заведеш на вечеря.
— Е, добре тогава — разпери театрално ръце Лия. — Отиваме в „Хутърс“. Ще ти платя сметката там.