Джо погледна въпросително младия си колега, който само сви рамене.
— Става — отвърна нехайно, но очите му проблеснаха опасно.
— Е, пак ще се видим, офицер Делносентис — каза командирът и като кимна леко на момичето, закрачи бос към двора си.
— Ще трябва да ме последваш — обърна се Офелия към Вини. — И се опитай да не ми създаваш повече неприятности от тези, които вече си навлякох, като закъснях.
Думите й бяха посрещнати с мълчание.
Раздвоен между боксовия мач на широкоекранния телевизор и постоянно менящата се обстановка в ресторанта, Вини изобщо не скучаеше. Беше си избрал за предястие сурови стриди в половин черупка.
Докато Офелия минаваше покрай него, разнасяйки таблата с поръчките, той вадеше вътрешността, поставяше я на върха на езика си, наслаждаваше се за момент на сочното месо и после го поглъщаше с удоволствие.
Тя се преструваше, че не го забелязва.
Измина цял час и едва тогава апетитът му бе задоволен достатъчно, за да се ориентира към приключване на обилната вечеря. Колебаейки се между холандско сирене и морски раци, той си поръча и от двете, като посрещна с усмивка киселата гримаса върху лицето на Лия, породена от мисълта за сметката, която щеше да й се наложи да плати.
— Наистина ли ще изядеш всичко това? — попита го, като спря за малко до стола му.
Той взе празна щипка от рак и започна да я разтваря и затваря.
— Не се притеснявай, сага mia. Бих могъл да изгълтам и теб за десерт.
— О, я вземи да пораснеш — скастри го Лия и го остави в плътен облак с аромат на подправки.
Думите й изобщо не го трогнаха. Беше свикнал да го закачат за възрастта му. В школата, където се обучаваха морските тюлени, го наричаха Маугли, като популярния герой от „Книга за джунглата“. Бяха му необходими само две години, за да докаже, че не отстъпва на никого от колегите си и тогава му дадоха прякора Кръстника заради удивителната му прилика с Ал Пачино.
Като момче, на което му се бе наложило да порасне прекалено бързо, той отрано бе приучен да поема отговорност. Само най-смелите оцеляваха на източния бряг на Филаделфия, където на всеки ъгъл дебнеха банди и наркотици. От деня, в който баща им ги бе напуснал, до момента, в който бе завършил военната школа и бе станал морски тюлен, нямаше препятствие, което не би могъл да преодолее. Да спечели Офелия, нямаше да му е толкова трудно.
Поръчаното сирене пристигна. Той изяде половината, преди да отмести чинията и да си поръча лимонов пай. Следващия път, когато тя мина покрай него, загреба с пръст част от сметаната и я попита със странен израз на лицето:
— Искаш ли да го оближеш?
— Не — равно отвърна тя, но устните й трепнаха.
Беше се загледала към него, когато кракът й неочаквано се заклещи между два стола, таблата полетя и на земята се разбиха няколко полупълни чаши. Газирана вода се плисна по стената, върху килима се разхвърчаха кубчета лед.
— Мамка му! — погледът й бързо се обърна към вратата на офиса, намиращ се до самата кухня, където, както можеше да се предположи, веднага се появи главата на управителката.
— Пак ли ти, Лия? — извика строго жената и ярко изчервените й устни се свиха презрително.
— Съжалявам — измърмори момичето. — Ей сега ще почистя.
— Имаш клиенти, които трябва да обслужиш — разпореди се управителката и дръпна кърпата от ръцете й. — Аз ще се заема с това. Кълна се, че ако не се научиш как се носи табла, скоро ще те изхвърля от тук.
Дочул размяната на реплики, Вини очакваше Лия, както я наричаха всички, да постави жената на място. Ала вместо това тя кимна на бармана да налее нови питиета и каза тихо:
— Няма да се повтори повече.
Почувствал неволно възхищение, той се опита да привлече вниманието й:
— Хей! — подвикна високо, за да могат всички да чуят думите му. — Тя просто ти завижда, защото не може да напъха задника си в твоите тесни шорти.
Управителката му отправи убийствен поглед.
Офелия се засмя. Младият мъж не можа да прецени дали докато чакаше да бъдат изпълнени поръчките, изпитва благодарност към него, или й идва да го убие.
Небето отвън бързо тъмнееше. Заведението започна да се изпразва. Вини гледаше деветия рунд на боксовия мач. С периферното си зрение наблюдаваше как Лия взема поръчката на двама велосипедисти. Стори му се, че единият от тях леко я плесна отзад.
— Този стар развратник не те ли закачи? — попита, когато тя се приближи до бара.
— Не съм забелязала — отвърна му студено.
— Как така не си забелязала?
Тя повдигна рамене.
— О, това се случва постоянно. Нищо особено.