— Благодаря ти. Тази работа щеше да ми отнеме цялата сутрин. Мога ли да ти предложа чаша вино? — попита Пени.
Отчаяно търсеше повод да го задържи още малко.
Той я последва и докато тя прибираше куфарчето с инструменти в един от шкафовете в кухнята, забеляза на масата полупразната бутилка.
— Опитвам се да не пия вечер — призна й някак смутено.
— О! — добре разбираше защо. — Плодов сок тогава?
— Е, сок може.
С трепет, който не можеше да прикрие, тя наля две чаши сок без захар.
— Хей, и аз купувам същия — възкликна той почти в ухото й.
Пени затаи дъх. Не го бе чула да се приближава. Оказала се в капан между него и плота, изстреля първото, което й дойде в главата:
— Искаш ли да ми помогнеш да подредим един пъзел?
Веднага й се дощя да се срита сама. Джо не беше мъж, който би седял спокойно до масата да реди картинки.
— Пъзел ли?
Погледна я изненадано.
— Ей там е — подаде му чашата и го поведе към трапезарията. — Занимавам се с него вече цяла седмица.
Щом включи осветлението, кристалният полилей хвърли отблясъци върху стотиците части на подредения две трети пъзел, който заемаше почти половината от махагоновата маса.
Джо погледна картината и си каза мислено: Нищо чудно, че пет години не е спала с никого. Но после се загледа по-внимателно и не можа да повярва на очите си.
— Та това е Червеният скален каньон. Там съм израснал.
— Сериозно ли говориш? — учудено се усмихна тя.
— Катерил съм се точно на тази скала — посочи той с пръст сглобената част от пъзела. — И по една случайност си подредила точно нея.
— Ами, да. Имам слабост към каньоните. Харесват ми цветовете, а и в тях има нещо диво, почти неземно.
Сияещото й от ентусиазъм лице му се стори почти красиво.
— Какво? — попита го смутено. — Глупаво ли ти изглежда?
— Не.
Глупакът беше той, защото се бе съгласил да дойде тук, без да помисли. Платоническото приятелство изискваше също такава предпазливост като изкачването по скала. Дори не беше сигурен дали е способен на подобно нещо. Но я харесваше прекалено много, за да не опита.
Придърпа един стол и започна да разглежда парченцата, за да търси онези, които му трябват за частта, която бе решил да довърши.
Пени се настани до него. Разбра какво му трябва и започна да му подава необходимите отрязъци.
— Прекарах една нощ в хамак точно тук, почти на две хиляди метра надморска височина.
— Будалкаш ме нещо — погледна го с недоверие тя.
— Не. И спах като бебе.
— Кой би поел такъв риск?
Джо сви рамене.
— Как да ти кажа, аз съм търсач на силни усещания — призна със самоирония той.
Толкова неща беше правил в младостта си, за да почувства, че наистина живее, а не просто се носи по течението!
После й разказа за още няколко свои опасни приключения. Пени седеше с широко отворени очи и го слушаше захласнато. И тогава, най-накрая, набра кураж да й опише онова, което отдавна искаше да сподели с нея.
— Ти… ти… ъъъ… искаше да знаеш какво в действителност се случи в Афганистан?
— Да, много — подкани го нежно тя.
— Е, добре тогава.
С тежка въздишка, той й разказа цялата история, като изцеждаше всяка фатална подробност през болезнено свитото си гърло. Когато свърши, вдигна поглед към нея, страхувайки се да не прочете по лицето й разочарование и упрек.
— Не знам дали постъпих правилно, като заех мястото на Харли, или проявих егоизъм — призна и усети, че очите му започват да парят. — Може би имах нужда от нещо разтърсващо. Бях далеч от бойните действия повече от десет години. Не бях във форма. Харли сигурно щеше да постъпи по друг начин. И да опази онези момчета от смъртта.
Очите й бяха пълни със съчувствие.
— О, Джо. Сигурна съм, че не егоизмът те е водил. Помниш ли как помогна на онзи ветеран, който се върна парализиран от войната в Ирак? Ето какъв човек си ти. Никога не мислиш за себе си.
Доверието й в него разхлаби донякъде тежестта в гърдите му.
— Онова не беше нищо — пренебрежително махна с ръка.
— Говорил ли си с някой друг за това? — попита го с тревога. — С психиатър?
— Да не искаш да кажеш, че съм луд? — наежи се той.
— Не, не. Просто си мислех, че военните минават през задължителни консултации.
— Така е — отвърна Джо. — Но най-сигурният начин да съсипеш кариерата си е да споделиш с някой психоаналитик прекалено много.
— Разбирам — каза тя и раменете й се отпуснаха. — Значи съм единствената, която знае?