Не бе сигурна, че притежава необходимата квалификация за работата, но какво значение имаше това? Щяха да й плащат прилична заплата и осигуровки. Сега не само можеше да си позволи да плаща наема си отново, но можеше дори да си купи нова кола!
Най-хубавото от всичко бе, че Вини щеше да я види по новините.
Тя си го представяше как се удря по челото. О, боже, аз можех да имам тази жена! Можеше. Тя бе точно там, в спалнята му с изглед към океана, копнееща за него, молеща се да разкъса дрехите й. Вместо това той я бе завел на боулинг.
Добре, той може и да беше по-разумният от двамата. Може би изглеждаше като отговорният възрастен, опитващ се да я научи на едно-две неща, свързани с порастването. Но тези дни бяха минало. Офелия Прайс вече поемаше нещата в свои ръце.
И нямаше търпение той да разбере това.
По дяволите, можеше да му натрие носа на секундата — без да е необходимо да споделя живота си с него.
Качвайки се в колата си, се пресегна за мобилния телефон на Пени и сграбчи листчето, на което бе записала номера на Вини. Набра цифрите, после се загледа през прозореца към фонтана в изкуственото езеро с надеждата, ако не друго, поне да му остави съобщение.
— Здрасти, аз съм Вини — гласът му звучеше пълен с енергия и невъзможно млад.
И бе там — от плът и кръв, в средата на работен ден.
— Лия е — каза тя, хваната напълно неподготвена. — Просто исках да знаеш, че започвам работа. Аз съм разследващ репортер на Десети канал.
— Я виж ти! — отвърна той с повече топлина, отколкото Лия можеше да очаква. — Поздравления!
— Благодаря. Изненадана съм, че си вкъщи. Два часът следобед е.
— Ставам рано в сряда, за да мога да посещавам курсовете.
— О, добре. Не искам да закъсняваш заради мен — в същото време още по-малко й се искаше да прекрати разговора толкова скоро.
— Всъщност смятам днес да пропусна курса и да изведа моя Харлей на разходка.
— Ти нямаш Харлей — изсумтя Лия, внезапно останала без дъх.
— Да, наистина, но Уести има и ми каза, че мога да го вземам всеки път, щом поискам.
Тя нямаше идея кой беше този Уести, но…
— О, боже!
— Искаш ли да се повозиш?
— Ъъъ… — да, но имаше малък проблем. Полицейският й ескорт щеше да изпадне в истерия, ако се опиташе да скочи на мотора на напълно непознат. — Трябва да дойдеш да ме вземеш отнякъде — каза, изтръпнала от внезапна възбуда.
— Разбира се. Откъде например?
Тя го упъти към един бутик на самия бряг на океана.
— Чакай ме на уличката отзад до служебния вход — нареди накрая.
— Добре — тонът му бе мнителен, но Вини не попита.
— Все още съм в Портсмут — добави Лия. Бързаше веднага да запали двигателя и да излезе на заден ход от паркинга. — Трябват ми двадесет минути, за да стигна там.
— Значи ще се видим след двайсет минути — обеща той и телефонната линия заглъхна в ухото й.
Вини надушваше неприятностите още щом се появяваха. Когато Лия се измъкна през задния вход на бутик за бижута, разпръскваща аромат за милион долара, той бе наясно, че накрая ще се окаже затънал до ушите в тях, но честно казано, пет пари не даваше.
Облечена в сив костюм, с чорапи с цвят на сметана и перлени обеци, тя изглеждаше елегантна и много секси. Златисточервената й коса бе вдигната на кок. Токчетата на високите обувки ги правеха да изглеждат като оръжие.
Дъхът му секна още преди да е забелязал дискретната сатенена панделка, която пристягаше онова, което тя носеше под дрехите си, каквото и да бе то. Дано бог е милостив, защото от собствен опит знаеше, че Офелия Прайс не беше.
Той я искаше в живота си завинаги.
— От кого се криеш? — запита, подавайки й свободна каска.
— Не се тревожи за това — тюркоазните й очи проблеснаха, когато повдигна полата си, за да седне зад него на мотора. В каквото и да се бе забъркала, тази жена знаеше дяволски добре как да се забавлява. — Просто ме измъкни от тук, и то бързо.
Премерените рискове бяха нещо, с което Вини се занимаваше всеки ден, но нямаше нищо премерено в това, което се случваше в мозъка му, когато изскочи със свистене на спирачки от уличката, с Лия, залепена за гърба му.
„Тя иска само необвързваща връзка“, напомни си той. И все още има тайни. Тъй като един път никога нямаше да му е достатъчен, трябваше да намери начин да я накара да се връща при него отново и отново.
Беше последният физиотерапевтичен сеанс на Джо. Докато притискаше с пръст болезнения оток вдясно от гръбначния му стълб, Пени усети аромата на меката му като кадифе кожа и стегнатите му мускули, отдавайки се на мечтата един ден той да бъде неин и да може да го докосва по този начин винаги.