— Хлапето? На колко години е?
— Някъде около двадесет.
— Какво? Лия никога не е излизала с по-млади мъже.
— За всяко нещо си има пръв път — подразни я той.
Погледът му се вторачи в деколтето на блузата й.
Зърната й се открояваха ясно, сякаш ги беше милвал.
— Предполагам — отвърна тя, чудейки се какво ли би трябвало да означава това.
— Веднага щом разбера повече, ще ти дам подробности за церемонията.
— Добре — каза тя с искрена усмивка. — Ще чакам с нетърпение.
— Знаеш ли, ще ми липсват посещенията тук — призна той, загледан в безупречно подредения екран на компютъра й. — Улавям се, че ревнувам, когато си помисля за всички онези войници, които ще се радват на вниманието ти.
Тъмните му очи бяха загадъчни, когато отново погледнаха към нея.
Наистина ли ревнуваше? Страните й пламнаха от това признание.
Точно събираше кураж да му предложи услугите си без пари, когато той изкриви лице в гримаса и удари с длан касата на вратата.
— Е, добре, ще се видим скоро.
— Чао.
Вече бе твърде късно. Пени седеше сама в офиса си, по-празна и по-незадоволена от всякога.
— Пръв път за какво? — запита учудено на глас.
Тринадесета глава
Когато Вини насочи мотора към океана, вече бяха изминали няколко километра нагоре по брега, следвайки извивките на пясъчната ивица към градската му квартира. Хладният бриз, издуващ полата на Лия, не можеше да охлади разпалващото се в нея нетърпение.
През черното кожено яке тялото му излъчваше топлина и я пазеше от ноемврийския бриз. Ръцете й, прегърнали го здраво през кръста, се плъзнаха надолу и момичето се засмя. Тези дънки не биха могли да бъдат по-стегнати.
Но тогава той профуча точно покрай къщата. Тя изумена надникна над рамото му и мигновено се раздели с очакванията си.
— Къде отиваме? — извика силно.
— На едно уединено място — също толкова високо отвърна Вини.
Зави по задънена улица, обградена от плажни къщи с разнообразни фасади, която свършваше в голяма врата и ограда от ковано желязо с внушителни пушки, поставени там като пазачи.
Докато Вини вадеше военната си карта, Лия прочете гравираната табела, закачена над караулното помещение: „Форт Стори“. Не беше ли това поддържаното от армията съоръжение, разположено на двата фара на нос Хенри — стария и новия?
О, боже, нямаше да гледат забележителности, нали? След срещата им на боулинга миналата седмица вече не знаеше какво да очаква.
Минаха през портата по-бавно и тя с облекчение установи, че базата наистина е уединена. Отвсякъде ги обграждаха чепати черничеви дървета и покрити с трева пясъчни дюни. Двата фара, стърчащи над тях, придаваха на картината вид на пейзаж от пощенска картичка.
Вини я поведе покрай по-новия фар, боядисан в черно и бяло, към по-старата постройка, направена от тухли и висока не повече от тридесет метра.
— Точно го затвориха за частни посещения — поясни той.
Разбира се, входът беше опасан с верига, но Вини заобиколи по мекия банкет. Задната гума занесе и адреналинът на Лия се покачи. Чакай, ей, може да си докараме неприятности заради това.
Той мина покрай бетонните стъпала, които водеха нагоре от паркинга. Стръмна малка пътечка ги раздруса, което я накара да се хване по-здраво. Вини насочи мотора към неголяма горичка и изключи двигателя.
— Шшшт — прошепна и се обърна към нея. — Слушай.
Лия се ослуша, но единственото, което можеше да чуе, бе ревът на разбиващите се вълни, свистенето на вятъра около фара и крясъка на чайките, кръжащи над главите им.
— Чисто е — реши той.
Скочи от мотора и й помогна да слезе, а в шоколадовокафявите му очи блесна дяволито пламъче.
— Какво ще правим тук? — попита го тя.
— Ще видиш — огледа обувките й с тънки токчета. — Мисля обаче, че е по-добре да те нося.
Това бе цялото предупреждение, което Лия получи, преди да я вдигне на ръце толкова високо, че се стовари върху него като раница.
— Тихо — нареди младият мъж, когато тя изрази безпокойството си.
— Свали ме.
— Ще те сваля — но не го направи.
Докато подскачаше на рамото му, той избяга от прикритието на дюните, притича няколко крачки и я пусна на земята пред дървена врата, заключена с катинар. Тя наблюдаваше удивена да вади карфица от джоба си и с лекота да се справя с ключалката.
— Страхотно — пое си дъх Лия и хвърли тревожен поглед наоколо.
Все още бяха сами.
Вини я издърпа към усойното стълбище.
— Забавляваш ли се вече? — попита я, затваряйки вратата.
Тя се изкикоти неуверено.
— Така си мисля.