— Наложи ми се да пропусна това удоволствие — обясни тя. — Благодаря ти, че ме покани все пак. Церемонията беше чудесна. Нито прекалено дълга, нито прекалено кратка. И речта ти беше безупречна.
— Вкъщи ли се прибираш сега?
Вкъщи? Изрече го така, сякаш живееха заедно.
— Не, трябва да се върна на работа.
— Но ще дойдеш довечера, нали?
— Разбира се — тя нямаше търпение да присъства на едно от прословутите партита на Джо, на каквото за пръв път бе поканена.
— Защо не се отбиеш и ти, старши офицер? — попита Джо, думите му бяха лишени от ентусиазъм. — Трябва да си получил покана.
— Получих, сър — потвърди Соломон. — Ще се постарая.
Джо хвана Пени за лакътя.
— Да се върнем вътре. Тук е студено.
Спасяваше ли я той?
Докато й държеше вратата, тя го погледна в лицето. Стори й се напрегнат и потиснат.
През съзнанието й премина подозрение, че я ревнува. Надеждата се носеше като сапунен мехур, който мигом се спука. Да ревнува от какво? Джо можеше да притежава всяка жена, която пожелае, ала не искаше нея. Бе го показал много ясно миналата вечер.
Освен това току-що бе поканил Соломон на партито си, наред с всички останали свои приятели, с които искаше да я запознае.
Не, в неговите очи тя винаги щеше да остане просто една съседка.
Четиринадесета глава
— Стой! — ахна Лия, застивайки на място. — Не те видях там.
Разбира се, че не го бе видяла. Вини бе облечен в зеленикав камуфлаж, който го скриваше до стъпалата пред къщата на Джо. Не усети присъствието му, докато той не излезе на светло и не препречи пътя й. Туптенето на техно музика, съвпадащо с ритъма на туптящото й сърце, се носеше през затворените прозорци като доказателство, че купонът е в разгара си.
— Съжалявам — каза Вини без помен от обичайната си похотлива усмивка. — Не исках да те изплаша. — Прониза я с изпепеляващ поглед. — Изглеждаш невероятно красива.
— Благодаря.
Червената й копринена рокля напомняше кимоно и сякаш блестеше на лунната светлина. Тази вечер тя възнамеряваше да разпусне, да забрави историята, на която бе сложила край още преди да е започнала, и да се отърси от обзелото я съжаление, че допусна Вини да се изплъзне от ръцете й.
Но той беше тук и пробуди копнежите, които така упорито се опитваше да потисне.
— Не знаех, че си сред поканените — каза неуверено.
— Не съм. Дойдох да ти кажа, че изчезвам.
Тя потръпна от вечерния хлад.
— Не разбирам какво означава това.
— Означава, че заминавам. Не мога да ти кажа къде, не мога да ти кажа защо, не мога да ти кажа за колко време.
Вълнението, което я бе терзало през цялата седмица, премина в нервно напрежение.
— Защо това ми звучи така опасно? — попита момичето.
Самонадеяната му усмивка се появи за кратко.
— С какво мислиш, че си изкарвам прехраната? Като стрелям с фунийки с момчетата ли?
Тя усети непреодолимо желание да заплаче. Толкова се бе постарала да се убеди, че не го иска, че не се нуждае от него. А ето че сега той стоеше пред нея и й съобщаваше, че заминава. Но вместо да сложи край на душевната й борба, тази новина я съкруши.
— Видях сестра ти на церемонията за назначението — започна той.
— Бях поканена, но не можах да се измъкна от работа — потръпна отново, като този път й се прииска да си бе донесла връхна дреха.
— Как е новата работа? — попита Вини.
— Добре — гласът й звучеше сподавен, далечен. — Скоро ще се преместя обратно в апартамента си.
Веднага щом станеше безопасно да се върне.
В мига, в който незначителният им разговор приключи, върху им се стовари тишина, навяваща спомени и неизречени копнежи.
— Дойдох, защото имах нужда да се сбогувам с теб — обясни Вини. В случай, че не се върна.
Той не изрече думите на глас, но сърцето на Лия ги чу оглушително и отчетливо. Беше военно време все пак. Войниците невинаги имаха късмета да се върнат вкъщи. Осъзнаването на този факт я удари като гръм: Вини можеше да загине.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ей, в живота нищо не е сигурно — успокои я той.
Говореше като по-възрастен, отколкото беше всъщност.
Нима не беше истина? На единия ден тя целуваше баща си за довиждане и го изпращаше в поредната командировка, а на следващия спускаха ковчега му в земята. Тя не искаше да преживее същото отчаяние, нито отново да загуби контрол в опит да притъпи болката с всевъзможни средства.
Разплакана от страх, Лия се хвърли на врата на Вини и го прегърна силно. Той я придърпа към себе си, вдъхвайки й топлината, аромата, енергията си. През камуфлажното яке усещаше силните удари на сърцето му. Въпреки всички причини, които бе измислила, за да го избягва, сега се чувстваше толкова добре в прегръдките му.