Подпря ръце на стената и си пое дълбоко въздух. Тежестта в гърдите го задушаваше.
Не бе предполагал, че поражението е толкова болезнено. Преди този провал се бе радвал единствено на слава.
Естествено, когато за първи път се бе озовал в Специалните части, където с учудване бе срещнал мъже, подготвени и амбициозни точно колкото него, в съзнанието му се бе прокраднало съмнение. Но дори тогава не му бе отнело много време да се докаже и да изпъкне.
Хлопване на затваряща се врата го изтръгна от мислите му. Той спря водата и се пресегна за хавлия. Загърна я около бедрата си, дръпна завесата и застина на място. Началникът му Харлан, известен като Харли, бе застанал в средата на съблекалнята. Беше дошъл да разговаря с него. Шон Харлан не беше висок мъж. Джо не само се извисяваше с една глава над него, но и беше с доста по-висок чин. Ала рангът нямаше голямо значение в Специалните части. Облечен в измачкана камуфлажна униформа, с атлетично тяло, гладко обръсната глава и сини очи, които винаги се движеха в синхрон с подвижната уста, той имаше внушителен вид. Този поглед и тези устни можеха да преминат от приятелска закачка в леден укор само за няколко секунди.
Но точно сега стояха съвсем неподвижни и прикриваха мислите му.
Още откакто бе постъпил в Обединените сили със специално предназначение, този човек бе спечелил уважението на Джо. С шестнайсетгодишен опит на бойната линия, той знаеше за тактиките, акциите, оръжията и планирането на мисиите на тюлените повече от всеки друг от познатите му, в това число и от самия него.
Джо го поздрави с леко кимване.
— Сър.
Харли трябваше да бъде командващ офицер на мисията, която се беше провалила, но след като се разболя, Джо бе предпочел да заеме мястото му в последната минута, вместо да отложи изключително важната разузнавателна акция.
Синият поглед се вторачи в превръзката на бузата, след това обходи цялото му тяло, сякаш търсеше доказателства за преживените от него мъчения.
Джо беше видимо отслабнал. Лицето му бе осеяно със синини, устните му бяха напукани, ръцете и краката — подути.
Когато най-после Харли го погледна право в очите, в усмивката му имаше и съчувствие.
— Радвам се, че се върнахте жив, сър — каза сърдито.
Нещо се стегна в гърлото на Джо.
— Благодаря ви — успя да каже все пак.
— Искам да знам какво се случи — настоя Харли с тон, в който наред с усилващото се вълнение, за ужас на другия офицер имаше и укор. В ясните сини очи проблясваха сълзи. Ръцете му бяха свити в юмруци. — Те бяха моите момчета — прецеди през зъби. — Аз бях отговорен за тях.
Ледена пот обля Джо при мисълта, че може да бъде обвинен за случилото се.
— Всичко се обърка още от самото начало — опита да се защити той. — Бяхме изложени на риск и ни се наложи да водим престрелка с близо стотина бунтовници, а хеликоптерът беше извън обсег. Нико беше ранен и в безсъзнание и трябваше бързо да го измъкнем. Терористите разполагаха с минохвъргачка, а нашите амуниции бяха на привършване — не можеше да изброи всички препятствия, които се бяха изпречили пред тях.
Ала Харли поклати глава. Очевидно беше запознат с причините, но ги намираше за неоснователни.
— С тях трябваше да бъда аз — настоя той.
— Бяхте болен, сър — напомни му Джо.
В същото време се питаше дали не бе сбъркал, като бе заел мястото му, дали нещата щяха да се развият по друг начин… Ако бяха отложили акцията с няколко дни или бяха изпратили Харли, макар и болен…
— Казах ти, че не искам да ме заместваш — не отстъпваше Харли, карайки опонента си да изпита известна неувереност. — Болен или здрав, щях да се справя.
Леко замаян, Джо реши да защити позицията си. Можеше да се закълне, че бе направил всичко както трябва. На фронтовата линия имаше части, които очакваха резултатите от тази мисия. Но ако просто му се бе приискало да е в центъра на събитията още веднъж… макар и подсъзнателно?
— Щеше да се случи същото дори ако там бяхте вие.
— Вероятно — самонадеяно отвърна другият, — но те бяха моите момчета.
Коленете на Джо сякаш омекнаха. Може би Харли всъщност не го обвиняваше. Може би се опитваше, също като него, да преглътне факта, че мъжете, с които се бяха подготвяли, бяха се хранили заедно, бяха споделяли, вече ги нямаше.
— Но бяха и мои също — възрази той, като с усилие издържа изгарящия поглед на Харли. Забелязал треперещата му брадичка, продължи: — Много съжалявам, Шон. Не можеш да си представиш колко съжалявам, че всичко свърши по този начин.
Суровото изражение на другия се смекчи. Помежду им настана тишина, тежка и безнадеждна като смъртоносна рана.
— Надявам се, че скоро ще заздравее — каза, като кимна към бузата на Джо.