— Защото е по-малък от теб? — предположи Пени.
Беше изпълнена със съчувствие — съдейки по себе си, знаеше много добре какво преживява сестра й. Само дето Джо не беше така млад, макар че бе също толкова необуздан.
— Той е на двайсет! — проплака Лия. — И е морски тюлен! Какво, аз глупачка ли съм? Това ще ми донесе само страдание. — Тюркоазните й очи молеха някой да я успокои. — Отива на някаква странна мисия някъде си, без дори да може да говори за това. — По бузите й се стичаха сълзи. — Може да го ранят или да го убият.
— О, скъпа — въздъхна Пени, разбрала страховете й. — Вини ще се справи много добре, ще видиш. Тюлените тренират всеки ден. Подготвени са за абсолютно всичко.
— Знам — каза Лия, готова да приеме всяко утешение. — Просто ми е толкова страшно. Защо не може да е просто счетоводител, зъболекар или нещо друго?
Пени се изсмя, ала остана сериозна. Защо наистина?
— Винаги съм мислела, че ще мога да избера в кого да се влюбя — добави сестра й със замислен тон. — Но не става така, нали?
Истината се заби в съзнанието на Пени като игла. Боже мой, Офелия беше права.
— Не — съгласи се със свито сърце. — Не става.
Тя си бе мислила, че може да потиска емоциите си, макар скритите пориви на тялото й да бяха все още будни. Сексът и любовта вероятно бяха различни неща. За Джо може би, но не и за нея. След като бе споделила онзи момент с него, сърцето й бе в сериозна, сериозна опасност.
Истината бе, че тя вече го обичаше и откакто се бе влюбила в него, бе изминало доста време.
Само че Джо нямаше да заживее с нея и да създаде семейство. Това не влизаше в плановете му.
Налегнаха я закъснели съмнения.
— Мисля, че и двете доста сме загазили — призна тя и прегърна сестра си.
Шестнадесета глава
Хана се затича към асансьора в главния щаб на ФБР, надявайки се да го хване, преди вратите да се затворят. Тази сутрин имаше силни болки и бе разтревожена от признаците, че цикълът й идва въпреки твърдото решение на Лутър да си направят бебе. Той щеше да бъде много разочарован.
Не забеляза кой бе задържал асансьора за нея, докато не я заговори:
— Още не си се събудила? — попита я мъжки глас.
Тя примигна изненадано.
— Рейф! Искам да кажа сър! Какво правите тук?
Той я удостои с леко подобие на усмивка. Както винаги, носеше тъмен копринен костюм, комбиниран с риза със снежнобяла яка и без вратовръзка, заради което изглеждаше като свещеник. А може би това идваше от тъжния, но спокоен поглед в черните му като нощта очи.
— По всичко личи — каза той, — че с теб ще работим по един и същи случай.
Тя ахна и в този момент асансьорът тръгна нагоре.
— Имаш предвид, че всички онези четирима офицери са били отровени с рицин?
Той леко присви рамене.
— Това отчетоха тестовете.
— О, господи! — вратите се отвориха на втория етаж. Те излязоха и минаха покрай няколко отдела, преди да стигнат до офиса на Хана. — Мислех, че идеята ми е случайно попадение — учуди се тя.
— Имаш удивителна интуиция — отвърна Валентино. — Затова те избрах.
Агентът влезе в офиса си.
— Съжалявам, такава бъркотия е тук — извини се тя.
— Въртях се в кръг с този случай. Ето, вземи стол. Настанявай се. Ще изтичам да взема кафе.
Тя пусна куфарчето си до вратата.
— Хана?
— Да, сър.
— Първо — каза той, като положи успокоително ръка на рамото й, — караш ме да се чувствам толкова стар, когато ме наричаш „сър“. — Още не бе минал четиридесетте. — Второ, аз си избрах да сляза надолу по служебната стълба, така че, моля те, наричай ме Рейф. — Както кажеш, Рейф.
— Така е по-добре. Сега си поеми дълбоко въздух. Идвам с теб да вземем кафе.
Тя кимна.
— Вече съм добре.
Подобието на усмивка бе доста сполучливо.
— Радвам се, че ще работя с теб.
Три часа по-късно Хана оттласна стола си от бюрото и разтри схванатия си врат.
— Гладна съм и съм нервна — призна тя. — Как можеш да стоиш на едно място толкова време?
Рейф откъсна тъмния си поглед от компютъра и я погледна изненадано.
— Не знам — отвърна искрено.
— Прочетохме стотици документи. Проверихме всички възможни аспекти от живота на жертвите и все още нямаме мотив — каза отчаяно.
— Може би трябва да го обсъдим на обяд — предложи той.
— Само защото ти казах, че съм гладна — обвини го тя.
— Няма да призная подобно нещо — отвърна мъжът и се изправи на крака.
Докато Хана се протягаше, той стоеше спокойно до нея. Изведнъж тя ахна.
— Имам идея!
— На гладен стомах?
— Потърпи малко. Може би не е много добра. Кой знае за отравянето с рицин, освен теб и мен?