— Да, но през това време никой няма да те охранява — изтъкна Джо.
Разяждаше го безпокойство.
— Мисля да си сложа аларма — заяви тя полусериозно.
— Мога да… ъъъ… патрулирам пред вас — предложи той, — ако се нуждаеш от някаква защита.
— О… — това очевидно я свари неподготвена и тя опита да се измъкне: — И без това си достатъчно зает, не мислиш ли?
Искаше ли го тя или не? Не можеше да прецени.
— Виж — каза той, подготвяйки се да бъде отблъснат.
— Не очаквах, че случилото се онази вечер ще бъде само за една нощ — каза откровено и прибави с глас, издаващ желанието му: — Искам още, Пени.
Тя забави отговора си прекалено дълго.
— Отбий се довечера вкъщи — съгласи се най-накрая.
Нетърпението му пламна като газова горелка.
— В колко часа?
— Когато се прибереш. Ще ти сготвя вечеря. Офелия ще работи до късно — подметна Пени.
Той се усмихна на скритото послание, че ще бъдат сами.
— Чудесно. Ще съм там около шест.
— Добре. Ще се видим тогава — каза, сякаш останала без дъх.
Да, тя се опитваше да говори равнодушно, но искаше същите неща, които искаше и той.
Джо затвори телефона и погледна часовника си. Беше неприлично началник да напусне работното място преди подчинените си. Той натисна бутона на вътрешната линия, който го свързваше с офиса на командващия щаба.
— Гейб?
— Сър.
— Трудно ли ще бъде да разкараме всички от тук до пет часа?
— Не е проблем, сър. Кога искате да опразня сградата?
— Мамка му! Върни предишния канал — заповяда Вини и забрави диетичната кола, заседнала в машината за безалкохолно.
Двамата мъже, излегнали се пред телевизора във временното летище в залива Гуантанамо, не му обърнаха внимание. Гледаха комедийно шоу.
Вини скочи към дистанционното и го изтръгна от ръцете на Хайку.
— Казах за смените шибания канал — повтори той, като припряно натискаше копчетата.
Изстена на глас. Това беше тя. Жената, която обсебваше всяка негова мисъл, докато беше буден, стискаше здраво микрофон и съобщаваше новините.
— Ей, престани де! — започна да протестира Хайку. — Тук гледаме телевизия.
— По-добре си гледайте работата. Това е приятелката ми — похвали се Вини и кимна към телевизора.
Другите двама тюлени огледаха Офелия скептично. Облечена в прилепнал жълт пуловер, с медена коса, спускаща се върху раменете, тя изглеждаше достатъчно гореща, за да накара Вини да се разтопи. Той насочи гладния си поглед към розовите й устни и остави звънкият й глас да го облее.
— … от тази лаборатория на БиоТех преди пет години — говореше тя. — Рицинът е включен в списъка на Националната агенция за сигурност като токсин, използван от терористите. Представлява устойчиво смъртоносно вещество, убиващо при вдишване, поглъщане или инжектиране в кръвообращението. Точно това се е случило със сержант Ърнест Еймс от американските Военноморски сили, с полковник Луис Пауъл от американската армия, с командира на Военноморския флот Джонатан Пруит и неотдавна с генерал Кейси Фрип от американските Специални части. По неизвестни причини четиримата са били отровени вероятно със същия рицин, изчезнал от БиоТех през 2002-ра година. Който и да е причинил смъртта на тези военни, вероятно е убил и двама от технолозите в БиоТех. Дани Прайс загина в автомобилна катастрофа малко след изчезването на рицина.
Снимката на Дани Прайс накара тила на Вини да настръхне. Въобразяваше ли си, или Офелия изглеждаше точно като този човек?
Дани Прайс. Дори фамилията му бе като нейната.
Шокиран от предположението си, той чу много малко за убийството на втория лабораторен технолог, но запомни информацията, че това се е случило съвсем скоро. Убеждението, че Лия е замесена в тази история, не му позволи да чуе нито една дума повече. Можеше да го усети по езика на тялото й, както и по начина, по който тя стискаше микрофона.
Никога не му бе загатвала, че баща й е бил убит. Но очевидно е станал жертва на някакъв психопат, който сега бе взел на прицел висши офицери.
— О, човече — възкликна Хайку, неподозиращ за мислите, които препускаха в главата на Вини. — Тя е изпепеляваща, братче! Давай все така!
Обърна се да удари ръката на Вини, който припряно ровеше в джоба си за дребни. Трябваше веднага да се обади на Офелия и да разбере за какво става въпрос.
Мамка му! Ето го сега, затънал до уши в мисия, която съвсем скоро щеше да го изпрати обратно в Хаити, а неговата жена бе замесена в скандал с убийства. Преброи монетите в дланта си. Имаше двадесет и шест цента.
— Да тръгваме, момчета! — извика глас в края на коридора. — Чака ни работа.
Вини изруга на глас. Сграбчи бързо раницата си и погледна с копнеж телефона.