— Вероника, свържи ме с Клиниката по физиотерапия в Центъра за медицина на Военноморския флот в Портсмут.
— Да, сър — отвърна тя с въпросителна нотка в гласа си.
Той се опита да насочи мислите си към текста на предложението пред него, докато чакаше. Но тревогата бе хвърлила мрежа, която държеше мислите му оплетени.
— На трета линия, сър — съобщи Вероника, доказвайки за пореден път ефективността си. Това не беше единственото, което обичаше да показва по коридорите на Спек One, но той ограничаваше контактите си с нея до строго професионални. — Старшина Дейвис ще разговаря с вас.
— Дейвис — започна Джо. — Можеш ли да ми кажеш дали лейтенант Прайс вече е излязла от болницата?
— О, да, сър. Тя си тръгна преди около десет минути.
Мамка му. Не това искаше да чуе.
— Благодаря — той затвори и отново набра мобилния телефон на Пени и се свърза… пак с гласовата й поща.
Тя винаги включваше телефона си веднага щом си тръгне от работа.
Джо остави листовете с предложението настрана, сграбчи ключовете за колата си и напусна офиса.
Вероника го наблюдаваше въпросително, докато маршируваше през външния офис.
— Имам спешна служебна работа — каза й той. — Кажи на началник-щаба и на старшия офицер, че се е наложило да си тръгна.
— Нещо не е наред ли? — подвикна тя след него.
Някои въпроси не заслужаваха отговори и този беше един от тях. Той профуча покрай нея, озадачен от съмнения и страхове.
— Гледай ти — учуди се Хана и се обърна от монитора на компютъра към Рейф. — Този, който се обади, е прав.
В четири часа този следобед ФБР беше получило ценно сведение от офицер в централното управление, който твърдеше, че знае какво е общото между четирите жертви на убийствата с рицин. Всички бяха разследвани от Военна прокуратура за инциденти, включващи приятелски огън. На Хана и Рейф им бе отнело само два часа проучване, за да се убедят, че твърдението е вярно.
Рейф поглади с ръка брадичката си, а Хана изчака, мъчейки се да прояви търпение като него.
— Може би имаме мотива — предположи той предпазливо.
Хана се опита да проследи мисълта му.
— Като че ли… някой е решил, че четиримата са виновни, въпреки че трима от тях са обявени за невинни по обвиненията в небрежност.
— Именно.
— Значи търсим някого от централното управление, който може би мисли, че им се е разминало твърде лесно.
— Вероятно — допусна Рейф. — Това е въпрос на отговорност. Ако нашият убиец смята, че водачите трябва да се държат отговорни за грешките, допуснати на бойното поле, тогава имаме мотив. В този случай най-вероятно самият убиец е военен, някой с достъп до разследванията и до информацията за тях.
— Вътрешен човек — съгласи се Хана, мъчейки се да сдържи вълнението си. — Но той трябва да е емоционално замесен в този проблем, за да убие някого.
— Може би е ветеран, който е бил жертва на нехайно командване — предположи Рейф.
— Или е загубил любим човек в инцидент с приятелски огън.
— О — размаха пръст мъжът. — Ако случаят е такъв, то убиецът вероятно е протестирал, преди да започне да отмъщава. Жалбите му би трябвало да са намерили място в новините преди датата на първото убийство.
Хана се обърна, за да попълни молба за информация от техния анализатор, и в този момент телефонът иззвъня. В извънработно време тя обикновено включваше гласовата поща. Но сега нещо я накара да приеме този разговор.
— Специален агент Линдстром.
— Аз съм Джо Монтгомъри — съобщи суров мъжки глас.
Като си представи командира на Лутър, кръвта се дръпна от лицето й. Ако нещо се бе случило със съпруга й…
— Пени Прайс е изчезнала. Пени, не Лутър.
— Къде… къде е била видяна за последно? — заекна Хана, чувствайки се виновна заради обзелото я облекчение.
— В болницата, когато си е тръгнала от работа преди около час. Тя се опита да ми се обади от мобилния си телефон. Чух боричкане, а след това мъжки глас.
— Ти къде си?
— Стоя до колата й на паркинга в болницата.
Говореше с неприкрита настойчивост.
— Идваме веднага — обеща Хана, доловила отчаянието му.
Когато затвори телефона, Рейф безмълвно се изправи на крака и посегна към палтото си.
Осемнадесета глава
Пени се събуди в стая, студена като гробница и също толкова неприятна. Миризмата на мухъл й напомняше на мазе, но не можеше да определи със сигурност, тъй като очите й бяха здраво завързани. Като се надигна, чу скърцането на желязно легло и усети тънък дюшек под себе си. Металният вкус в устата й й припомни — беше упоена с хлороформ.