Превръзката на очите й не пропускаше дори следа от слънчев лъч. Връзките, стягащи китките на гърба й, пораждаха вълни на паника, които се учестяваха от усилията да се освободи.
Трябваше да отиде до тоалетната. Пени овладя нуждата, кръстоса крака и се насили да се успокои.
Какво ще стане с мен? Ужасяващият въпрос смаза самоналоженото й спокойствие. Тя се сви на кълбо, треперейки от проникващата до мозъка на костите й безпомощност.
Най-накрая звукът, който я ужасяваше, достигна до ушите й — бавните отмерени стъпки на набит мъж.
Ключ застърга в ключалката, която изщрака. Вратата се отвори със скърцане. Зад превръзката Пени усети проблясък от светлина. Човекът, който я държеше в плен, затвори и отново заключи.
Един влудяващ миг той я гледа безмълвно.
— Пенелопе Прайс — каза най-накрая с толкова стерилен глас, че я накара да се почувства, сякаш костите й са чупливи.
— Да.
Нищо нямаше да спечели, ако отрича истината. Той разполагаше с чантата й и с документите й за самоличност. Може би ако му сътрудничеше, ако не се оплакваше, щеше да я остави жива. Но след това си припомни съдбата на баща си и Ерик и паниката отново я обзе.
Когато онзи се приближи, тя се сви до стената. Можеше да го усети — застанал достатъчно близо, за да я убие с голи ръце.
— Какво знаеш за рицина, взет от БиоТех през юли 2002-ра?
Само това ли искаше? Информация?
— Ерик Томлинсън го продаде, за да плати сметките за лечението на жена си — отвърна тя.
— Продал го е… На кого?
— Не знам.
Ударът дойде сякаш от нищото. Тя падна по лице на дюшека и лявото й ухо закънтя. За свое безкрайно огорчение усети мокра топлина да овлажнява дюшека под бедрото й. О, господи.
— Това събужда ли някакви спомени? — подигра й се студеният като стомана глас. Звучеше, сякаш иска да я унижи.
Не плачи. Недей! Тя усети, че ако се моли и плаче, няма да спечели нищо.
— Не — отговори, като се привдигна. Тя беше просто човек. — Казвам истината. Не знам кой е купил рицина.
— Какво знае ФБР?
Пени се поколеба. Колко преданост дължеше на Бюрото?
— Те мислят, че който е купил рицина, е отговорен за отравянето на четирима военни офицери — и добави: — Дадоха го по новините. Не знам нищо повече от това.
— Ами Ерик Томлинсън?
Тя облиза сухите си устни.
— Какво за него?
— Какво ти каза, когато влезе в къщата ти? Откъде знаеше за това?
— Всичко, което ми каза, беше, че не е убил баща ми.
— Кой го е убил тогава? — по тона му можеше да познае, че й се подиграва.
— Ти — отвърна му с внезапно прозрение.
Раздиращият гняв се надигна у нея неочаквано, прекалено бързо и свирепо, за да го потисне. Надигна се на колене, блъсна се в широките му гърди, отвори уста и ухапа нападателя си с всичка сила.
Мъжът изкрещя от изненада, сграбчи косата й чак до скалпа и силно дръпна главата й назад.
— Шибана кучка! — изкрещя той, запращайки я назад така, че главата й се удари в стената и под превръзката заблещукаха звезди.
Пени падна с препускащо сърце, ужасена, че ще я убие. Какво бе направила? Струваше й много усилие да се контролира, за да не застане в отбранителна позиция. По-добре да се прави на припаднала с надеждата, че ще я остави на мира.
— Кучка! — изръмжа мъжът отново. — Мамка му!
Продължавайки да мърмори, той се отдалечи вероятно за да спре бликналата кръв, чийто вкус тя усещаше в устата си. Преди да излезе през вратата, се чу бръмчене.
На Пени й отне секунда, за да осъзнае, че мобилният му телефон звъни.
— Какво искаш? — попита той.
Възможно най-слабият звук от мъжки глас достигна до ушите на Пени.
— Казах ти, че го държа под контрол.
Този, който се обади, го бе помолил нещо.
— Какво те интересува? — попита похитителят и добави, озадачавайки Пени, като спомена името й. — Пенелопе е. Пенелопе Прайс.
Недоверчивостта на събеседника му беше очевидна, въпреки че тя не можеше да чуе думите му. Каквото и да беше казал, накара похитителя й да се върне до леглото. Потисна инстинкта да се свие на кълбо.
— И какво, ако е? — говореше похитителят.
— … ме, Ритър! — изведнъж дочу гласа на събеседника му.
Пени вече имаше име — Ритър. Защо й звучеше така познато?
— … направи връзката — продължи човекът от другата страна. — Ще трябва да се отървеш от нея.
О, боже! Тя ахна ужасена. Имаше само един начин, по който можеха да се разтълкуват тези думи.
Ритър не чу тихия й стон. Беше прекалено погълнат от спора.
— Мислех, че не искаш да очиствам никого. Защо промени мнението си? — изръмжа в недоумение. — Дължиш ми още десет бона.
Събеседникът му отвърна нещо бесен, но тя не разбра какво.