Левите гуми опряха в банкета. Ритър рязко сви наляво и колата се завъртя. Пени се приготви.
Бум! Бяха се блъснали в нещо твърдо. Тя изхвърча към вратата и се удари толкова силно, че въздухът от дробовете й излезе. С шум от разбито стъкло, автомобилът спря внезапно и се разтресе. Тогава започна да се накланя и скърца като че ли в агония. Пени се опита да се задържи на място.
Тряс! Колата се преобърна и като подскочи, се приземи с гумите нагоре. Тя се озова легнала на тавана върху парчета счупено стъкло.
„Трябва да се измъкна!“, нареди мозъкът й, но бе прекалено зашеметена, за да се раздвижи. Заслуша се в странно шумолене, идващо отпред.
В катастрофата превръзката на очите й се бе плъзнала малко нагоре. Повдигайки глава, тя видя задната страна на облегалката и я използва, за да се освободи от нея напълно.
Изведнъж вече можеше да вижда. Състоянието на колата я накара да извика от ужас. Огледа се внимателно. Китките й все още бяха вързани, но не изглеждаше да е ранена.
Осмели се да надникне над седалката и за пръв път видя добре Ритър. Той бе заклещен под таблото. Кръв се стичаше от устата му, докато се опитваше да говори и да диша едновременно. Това усилваше отвратителното гъргорене.
Пени отвърна поглед без капка съжаление.
Трябваше да излезе. Да намери помощ.
С босите си крака ритна хлътналото строшено стъкло на страничния прозорец. То падна върху нея цяло, но тя успя да го отблъсне и да промуши глава през отвора. Радваше се на студения свеж въздух, който я удари лицето.
С вързани ръце, изпълзя от автомобила като червей и се изтърколи в канавката, при което дрехите й прогизнаха и подсилиха студа. Тя се олюля, борейки се с наклона, краката й бяха слаби и тя зашеметена осъзна, че все още е жива. Жива!
С усилие се измъкна от канавката и се озова на пустия път. Примигна, докато обхващаше с поглед равната селска местност. Замръзнали царевични стъбла и горички бяха единственото, което можеше да види във всички посоки. Със сигурност скоро щеше да мине някоя кола.
Но наоколо бе тихо и неподвижно, като се изключеше падането на снега и звуците, които Ритър издаваше, задушавайки се в собствената си кръв.
Тя напусна мястото на катастрофата, решена да намери къща или друго обитаемо място. Усещаше, че босите й крака скоро ще замръзнат. Снегът се беше натрупал. Мокрите й дрехи започваха да се вледеняват.
Само ако можеше да намери телефон, за да се обади за помощ. Да уведоми Джо и Лия, че е добре. Тя се съсредоточи върху тази затопляща мисъл, за да държи вцепеняващия студ настрана.
Когато над призрачната тишина започна да се носи бръмчене, Пени застина на мястото си и се заслуша със сърце, спряло в гърлото. Моля ви, помогнете ми!
Светлините на камион с осемнадесет колела се появиха от снежната долина зад нея. Той се движеше с темпо, което накара сърцето й да забие ускорено. Тя бързо отскочи от пътя, неспособна да направи знак на шофьора с вързаните си ръце.
В последния момент голямата машина мина в насрещното платно. Той я бе видял.
Пени гледаше как ревящият двигател минава покрай нея и закрещя за помощ. Надеждата й премина в отчаяние, но само за да се зароди наново в момента, в който стоповете светнаха. С рев от намаляващата скорост и свистене на хидравличните спирачки, камионът намали и спря предпазливо много по-надолу по пътя.
Пени се затича.
Брадат непознат скочи от кабината. Пени забави ход, внезапно обзета от съмнение.
— Госпожо? — извика той. Загрижеността в гласа му бе успокояваща. — Добре ли сте?
— Имам нужда от помощ! — призна тя на ръба на нервния срив, тъй като я застигаше ефектът от последните дванадесет часа.
Загрубялото му лице бе олицетворение на ужаса, след като се приближи и я огледа.
— Божичко! — възкликна мъжът със силно подчертан местен акцент. — Вие сте изчезналата Прайс, нали така?
— Откъде знаете?
— Видях ви по новините; чух по радиото. Какво пра’ите чак тук в Пунго?
— Опитвам се да се прибера у дома — каза му с очи, пълни със сълзи.
— Е, аз със сигурност мога да ви помогна.
Деветнадесета глава
Джо пръв прекрачи прага на шерифа в Пунго. В нетърпението си да види Пени той остави Хана и Рейф да хванат затварящата се врата.
Забеляза я в момента, в който пристъпи в тухлената постройка, но кълбото от страхове, стягащо корема му, остана. Тя се бе свила под вълнено одеяло. Косата й бе разрошена, едната й буза бе подута и насинена. Държеше смачкана хартиена чаша. Синият й поглед го прониза, когато погледна нагоре.
— Джо!
Мъжът стигна до нея за по-малко от секунда и я притегли в обятията си.