— Любов! — каза с въздишка, надвесена над врящия сос за спагети.
От време на време поглеждаше Лия и Вини, които седяха, допрели рамене, и попиваше очите си с края на престилката си. Изабела, която бе преодоляла срамежливостта си, ги заливаше с новини от социалния си живот.
— Защо дружиш с толкова много момчета? — прекъсна я Вини строго. — Момчетата носят само неприятности. Стой настрана от тях.
Изабела извъртя очи.
— Вече не съм малко момиче, Вини — осведоми го тя.
— Напротив — той се наведе над масата, за да й отправи непреклонен поглед. — Докато си ми сестра, ти все ще си малко момиче.
— Стига, Изабела — обади се Роза откъм печката. — Остави Вини да говори. Работиш ли, скъпа Лия? — попита тя.
— Репортер съм в една новинарска телевизия — отвърна младата жена.
— Ще стане известна, мамо — вметна Вини. — Още в първия си репортаж разкри убиеца с рицина. Нали знаеш, онзи, дето отровил четирима висши офицери, замесени в случаите с приятелски огън.
— Четох за това във вестника — обади се Изабела.
— Ти пък защо четеш вестници? — смъмри я Вини. — Не ти трябва да знаеш какво пишат там.
Сестра му погледна Лия и въздъхна.
— Как се справяш с него? — попита тя.
— Родителите ти трябва да са много горди с теб — обади се Роза в същото време.
Тъга прониза сърцето на Офелия, забавяйки отговора й.
— Тя няма родители, мамо — поясни Вини с онзи нежен тон, който я караше да иска да изпълзи в скута му.
— Какво!
Роза изпусна черпака в тенджерата.
Докато Вини обясняваше, че майката на Лия ги е изоставила, а баща й е бил убит от онзи с рицина, тя цъкаше с език и мачкаше престилката си. Сълзи тръгнаха по страните й, а Лия усети как собствените й очи парят.
— Бедното дете! — възкликна бъдещата й свекърва и се приближи до Лия, за да я целуне още веднъж по двете бузи. После заяви: — Вече аз ще съм твоята майка.
— Охо, и още как — измънка Вини под носа си.
Роза размаха пръст към него.
— Ти мълчи! — скара му се тя. — Всяко момиче, което ще се омъжва, се нуждае от майка. Кога е датата на сватбата?
Вини и Офелия се спогледаха.
— Все още не сме я определили — бързо отвърна момичето.
— Кариерата й тъкмо започва — обясни Вини. — А и аз трябва да реша дали ще остана в армията, или ще постъпя в колеж.
— Разбирам — каза Роза разочарована и се върна към бъркането на соса. — В такъв случай тази вечер Лия ще трябва да спи в стаята на Изабела — обяви категорично.
— Мамо! — запротестира Вини.
Лия прикри киселата си усмивка зад чашата с вино. В отделни стаи или не, Вини щеше да намери начин да бъде с нея.
Докато закачките продължаваха, усещане за благополучие се прокрадна в сърцето й. Странно, но в тази непозната обстановка, обградена от хора, които бе видяла за първи път само преди малко, тя изведнъж се почувства у дома си.
Докато се качваше по стълбите на къщата на Гейб Рено на плажа, Джо се чувстваше като самия чичо Скруч. Несекващите звуци на веселие, които се носеха наоколо, почти го накараха да се върне. Но беше Бъдни вечер. Като командир на празнуващата компания бе длъжен не само да присъства на купона, но и да се престори, че се забавлява.
Лай на лабрадори и тийнейджърка с изкуствена усмивка, тоест дъщерята на Гейб, отговориха на силното му чукане по вратата.
— Добро момиче — обърна се Малъри към кучето, което покорно седна на прага. — Здрасти — поздрави тя Джо, когото познаваше от преди няколко седмици, когато семейство Рено го бяха поканили на вечеря. — Обзалагаха се дали ще дойдеш.
— Така ли! — бе се научил да очаква всичко от Малъри. — Предполагам, че напоследък съм голям мърморко.
— О, не се притеснявай — каза тя. — Не си единственият.
Нямаше време да размишлява какво означава това. Гейб Рено се появи иззад ъгъла и каза:
— Малъри, престани да му надуваш главата и го покани вътре.
— Виждаш ли какво имам предвид? — изсумтя тийнейджърката, отстъпвайки назад, за да пусне Джо да влезе.
Появи се и Хелън, жената на Гейб.
— Толкова се радваме, че успя да дойдеш — каза тя, поемайки от ръцете му бутилката с шери, която й подаде. — О, това е точно за вечерята, която правя.
Джо не можеше да повярва на колко е наедряло добре сложеното й тяло.
— Леле, бебето май е пораснало много за последните три седмици — отбеляза той.
— Знаеш ли, и аз го забелязах — отвърна тя иронично, понесла шерито в кухнята.
— Ще взема палтото ви, сър — каза Гейб. — Мисля, че познавате почти всички тук — добави, когато го въведе в огромна стая с високи тавани. Осветената с множество лампички елха хвърляше черешов блясък върху гостите. Коледна музика звучеше тихо за фон. — Но като се позамисля, май не сте се срещали с нашия бивш главен началник Себастиян Леон. Себастиян, това е новият ни командир, Джо Монтгомъри.