— Не мога да разбера как ригелианците проникнаха през тета-полетата и унищожиха седем наши кръстосвача. Досега не се е случвало вражески оръдия да засегнат екранирането ни — каза д-р Гонсалес.
— Бяха унищожени само шест кръстосвача със защитно поле — майор Дьо ла Кроа поправи физика. — Седмият, „Фотон“, летя без екранировка, за да се пести енергия за хиперскока. Все пак странно е, че тъкмо разузнавателните кораби не бяха засегнати. Не мога да си го обясня.
— Разузнавателните ни кораби трябва да са им легнали на сърцето — отбеляза Гай Тандър замислено. — Това за сърцето го казвам, разбира се, в преносен смисъл — тези проклети ригелианци просто нямат сърца.
— Какво в НАШИТЕ кораби би заинтересувало ригелианците? — осведоми се Сибил Форест.
— Е, не толкова корабите. Но може би екипажът.
Членовете на съвета млъкнаха в недоумение и астрогаторът продължи:
— Смятам, че на борда на някой от нашите кораби има човек, когото враговете ни не искат да изложат на опасност, във всеки случай много полезна за тях личност. Щом като ригелианците можаха да пробият тета-екраните, значи са научили принципа на екранирането. Но от кого? Как мислите, лейтенант Флечър?
Лейтенантът се втренчи уплашено в астрогатора.
— Искате да кажете… някой шпионин, сър?
— Точно така.
Сякаш избухна бомба от антивещество. Първа се опомни Сибил Форест.
— Гай, та това е абсурдно! — извика, забравила всички правила на дисциплината. — Никой човек не би се съгласил да помага на тези изверги! И никой ригелианец не може да се скрие на някой от корабите ни. Те се различават толкова много от нас! Бихме го разпознали веднага.
— В ригелианската Велика империя няма само ригелианци — отвърна Гай Тандър.
— Адмиралът е прав — каза д-р Картър. — Във властта на ригилианците се намира и Фферра II, а фферранците имат поразителна прилика с хората. Вярно, че по принцип са все още диваци, но за ригелианците не е пречка, щом става въпрос за победа или поражение.
— Но все пак трябва да има някакъв отличителен белег! И вие като ксенолог следва да знаете — подхвърли майор О’Брайън от космическия кръстосвач „Херълд ъф сол“.
Всички погледнаха с надежда към д-р Картър.
— Има един. Фферранците са с по пет резци — и горе, и долу. Не четири като нас, а пет.
— И никаква друга разлика? — поиска да разбере капитан Шнайдер.
— Поне видима — не.
— Все пак щяхме да забележим, ако са ни пробутали някой от тези фферранци — каза майор О’Брайън.
— Обръщали ли сте внимание дали поверените ви хора имат по четири резци на всяка челюст? — осведоми се Гай Тандър.
— Не, разбира се, че не. Но…
— Ето, виждате ли, и аз не съм проверявал. — Но това е ужасно! Значи в някой от корабите ни има шпионин, враг! И никой не е знаел! — лейтенант Флечър, изглежда, не можеше да свикне с тази мисъл.
— Всъщност защо само в един от корабите? — подхвърли ксенологът. — Откъде можем да знаем колко от тях са препратени нелегално другаде? В щабовете, в стопанските и изследователските ни централи, из цялата федерация?
Някаква мисъл проблесна в главата на младия мъж, той отпусна списанието и изгледа подозрително двамата си спътници. По-възрастният до него унищожаваше бавно, но без прекъсване цяла грамада сандвичи със салам. Поклонникът на Гай Тандър отново свали краката си от седалката, пъхна ги в обувките и се наведе, за да завърже връзките им. Погледна крадешком нагоре към хранещия се. При него всичко бе наред — имаше четири резци, не пет. Успокоен, младият мъж отново се събу и сложи краката си на старото им място. Тогава погледът му попадна върху другия пътник, който четеше „Щерн“.
— И вие ли пътувате за Регенсбург? — попита го той.
Командированият, или какъвто и да бе, вдигна очи от списанието.
— Моля, какво казахте?
— Питах дали и вие пътувате за Регенсбург.
— Да, разбира се. Защо питате?
— Просто така.
— Хм.
Безупречният господин пусна списанието и се усмихна на младия мъж подчертано дружелюбно като на някой луд, когато се надяваме той да се окаже безобиден.
Младият мъж схвана безсмислието на глупавия си въпрос, защото Регенсбург бе следващата гара, а влакът не продължаваше по-нататък. Но поне го беше накарал да отвори устата си и разбра, че резците му са четири. После продължи да чете.
— Не вярвам — каза майор Дьо ла Кроа. — Ако действително бяха много, щяхме да забележим поне един с пет резци.
— По пет горе и долу, тоест общо десет — подхвърли д-р Картър.
— Не това е от значение. Поне веднъж все някой от фферранците щеше да се издаде. Нали като си отвори устата, всеки може да види колко резци има.