— Така е, но това никому не прави впечатление. И не бие на очи именно защото е съвсем обикновен и несъществен белег. Подсъзнанието може би регистрира нещо подобно, но не насочиш ли съзнателно вниманието си към това, то си остава там. Искам да кажа — в подсъзнанието — отвърна д-р Картър.
Да, така е, мислеше младият мъж във влака за Регенсбург. Нещо го бе обезпокоило, но не можеше да каже какво. Беше като сън, който си забравил, щом си се събудил, но е оставил някакво странно чувство. Опитваш се да си спомниш, а не можеш. Нещо му бе направило впечатление, нещо необичайно, но какво? Сигурно само си въобразяваше. И все пак…
— Във всеки случай трябва да търсим шпионина първо във флотилията. — Гай Тандър прекрати разискванията. — За психологически разсъждения ще има време по-късно. Иначе в скоро време няма да остане никой, който да предупреди Земята, разбирате какво искам да кажа. За щастие знаем приблизително къде да търсим фферра-неца.
— В разузнавателните кораби — уточни капитан Шнайдер.
Симпатичната Сибил Форест, която единствена от присъствуващите беше от разузнавателен кораб, му се усмихна демонстративно и откри искрящите си бели зъби. Имаше осем резци, както подобава на достойните дъщери на Земята. Сините й очи блестяха.
— Добре, капитан Форест — каза развеселен Гай Тандър, който бе забелязал това. — Знаем, че вие…
Внезапно младият мъж трепна. Сега вече знаеше какво бе ТО! Като прочете изречението за сините очи на Сибил Форест, изведнъж му просветна. С мъка се сдържаше да не извика. Но спътниците му бяха забелязали неговото вълнение.
— Доста увлекателен роман, а? — осведоми се по-възрастният. Все още със списанието в ръце, командированият наблюдаваше младия мъж с умерен интерес. Погледите им се срещнаха и читателят на романи се взираше като омагьосан в жълтите очи на другия. В ЖЪЛТИТЕ му очи!
— Моля? — обади се командированият с въпросителна нотка в гласа.
— Нищо — отговори младият мъж разсеяно. — Нищо. Извинете.
— Няма за какво да се извинявате — каза командированият и като че ли по лицето му за миг пробягна тайнствена усмивка, след което отново се скри зад списанието.
— Жена ми също чете много — сподели по-възрастният мъж. — Не толкова криминални романи, колкото нещо за душата, нещо с графове и барони, нали разбирате. Не са за мен тези неща. Вие как мислите?
— Да. Разбира се. Имате пълно право — отговори механично читателят на научна фантастика, без да вниква в смисъла на думите. Трескаво премисляше какво да направи. В срещуположния ъгъл на купето седеше мъж с жълти очи. Наистина само ирисът бе жълт, но не с онзи жълтеникав оттенък на кафявите или зелените очи. Не, човекът със светлия костюм и обикновеното лице имаше очи с чист, яркожълтият и лек оранжев нюанс. Няма хора с такива очи! Младият мъж вече беше напълно сигурен — това бе извънземно същество, шпионин, наблюдател или кой знае какъв, във всеки случай пришълец, а НЕ ЧОВЕК. Но какво, какво да прави сега?
Дали да му го каже направо? Не, това щеше да е най-глупавото, което можеше да направи. В най-добрия случай той щеше да офейка. А да не говорим за другото — кой може да каже на какво е способен един извънземен?
Да уведоми полицията? Или армията? Беше чел достатъчно, за да знае, че подобни неща са безсмислени. Никой не би му повярвал, щяха да предположат всичко друго — примерно, че се подиграва с тях или че е откачен, само не че казва истината. Винаги става така в подобни истории. Героите в тях извършват нещо героично, и то разчитайки единствено на себе си. В повечето случаи, това произтича от характера на ситуацията и от характера на героите. Младият мъж осъзна с болка, че не му хрумва абсолютно нищо героично. Сигурно причината бе в характера на ситуацията.
Накрая реши просто да не предприема нищо. Това противоречеше на всичко, което беше чел някога — на нито един герой не би хрумнало подобно нещо. Но колкото повече мислеше, толкова по-примамлив му се струваше този абсурден вариант. Не се сещаше за нищо по-добро, колкото и да премисляше, за нищо по-добро от изчакването.
И той зачака. От време на време поглеждаше към непознатия, чието лице бе скрито зад списанието. Същевременно се бе втренчил в романа, но не беше в състояние да чете — в края на изречението вече бе забравил началото, нямаше никакъв смисъл… Понякога прочиташе някои пасажи по два или три пъти, без да забележи, понякога по невнимание пропускаше цели изречения й мислите му се въртяха в кръг.
Тогава обаче се случи ето какво: непознатият остави списанието, стана и излезе от купето. Младият мъж понечи да го последва, но му хрумна нещо друго и се обърна към втория пътник, който междувременно бе изял всичките си видими запаси от сандвичи и се бе заел да бели един портокал, като действуваше много внимателно и старателно.