После тя плака, хълцайки сърцераздирателно, докато той я държеше в обятията си, бършеше лицето й и поднасяше чашата с вино към устните й, за да отпие. Дълбочината на скръбта й, свирепостта на страстта и неговата нежност, взети заедно, подринаха устоите й. Тя се почувства на ръба да пожелае да се вкопчи в него завинаги.
— Акане — рече той. — Аз те обичам. Ще говоря с Харуна за бъдещето ти. Ще откупя свободата ти от нея. Искам да бъдеш единствено моя. Ще направя всичко за теб. Ще си имаме наши деца.
За момент тя си позволи да си представи колко приятно би било, като в същото време разсъждаваше трезво. Знаеше, че това никога няма да се случи, но не му го каза. Когато накрая заговори, бе, за да му заяви:
— Сега искам да остана сама. Преди края на деня трябва да отида при майка ми.
— Ще ти уредя придружители.
— Не — възрази тя. — Много си мил, но предпочитам да отида сама.
Всички щяха да разберат чии са хората, които я съпровождат. Все едно да обяви публично, че е негова любовница. Не бе попитала Харуна, а и тя никога не би позволила някой мъж да я притежава. Нямаше да се влюби в Хаято, макар и да знаеше, че вече е била на ръба на любовта, когато тялото й бе изпитало неизразима признателност за силата на неговата страст и нежност. Тя се отдръпна от кратера, където бушуваха и димяха огньовете на любовта; никога нямаше да си позволи да се хвърли в него.
Акане стоеше, без да помръдне. Нямаше да пророни нито сълза. Майка й си изплакваше очите у дома, изнурена от скръб дни наред.
Не го прави по-непоносимо, отколкото е, бе казал баща й само веднъж и тогава Акане бе решила да си запази сълзите за след смъртта му, когато той щеше да е отвъд всякакво страдание и страх, когато нямаше да изпитва слабост или срам заради скръбта й.
Свещеникът поклащаше пръчка с бели пискюли над парапета, който се бе превърнал в гробница. Каменният мост, завършен след шест години, бе окичен с нови сламени въжета и бели ленти, завързани към свежи върбови клонки. Тълпата припяваше монотонно, а барабаните биеха звучно и ритмично. На отсрещния край на моста се появиха малките момчета, които служеха в светилището, посветено на божеството на реката, и подхванаха танца на чаплата.
Бяха облечени в жълто и бяло, с наподобяващи пера пискюли, завързани около китките и глезените им. Всяко държеше в дясната си ръка талисман с изображение от бронз, което й напомняше на череп на чапла — с малка глава, огромен клюн и празни очни кухини.
Чуваше ли барабаните и припяването? В гроба му проникваше ли някакъв звук? Съжаляваше ли за своята обсебеност, която го бе вдъхновила да изгради това красиво творение с неговите четири съвършени свода, свързващо двата бряга на реката, и го бе обрекла на този край да бъде пожертван, за да умилостиви речното божество и да не може да построи друго, способно да му съперничи?
Хората разправяха, че мостът бил изграден с магия. Мнозина продължаваха да го избягват и предпочитаха да стигат до отсрещния бряг с лодки. Той промени песента на реката. Поне петнайсетина работници бяха намерили смъртта си по време на изграждането му, все едно реката вече си бе взела платата за високомерието и безочливостта на човека. При все това построяването му бе поръчано от самия владетел Отори — главата на клана. Същият този владетел Отори бе издал заповед за смъртта на баща й, за да уталожи страховете и подозренията на хората, а може би и за да умилостиви речното божество, което замалко не бе отнело живота на по-малкия му син Такеши и бе погубило Мори Юта — най-големия син на майстора ездач, който обяздваше техните коне.
Танцьорите приближаваха откъм южния край на моста, нозете им стъпваха почти безшумно върху гладкия камък. На северния край бе издигната малка дървена платформа, застлана като стая на открито; страничните стени бяха обвити в копринен плат, а покривът бе направен като навес. От двете страни имаше флагове, които се вееха на лекия вятър, тъй че чаплата на Отори сякаш летеше.
В средата на платформата седеше владетелят Отори, вдясно от него бяха застанали братята му, а отляво — синовете му Шигеру и Такеши.