Надраснал връстниците си, Кийошиге бе популярен, имаше куп приятели и познати от всички области на живота и пиеше доста повече от количеството, което се полагаше за едно момче на неговата възраст, но винаги оставаше далеч по-трезвен, отколкото си даваше вид, и никога не забравяше онова, което му се казваше. Положението му на син на обяздващия конете и на приятел на наследниците на владетеля Отори, както и собственият му вкус към непретенциозния живот означаваха, че може да се движи свободно в множество различни прослойки на градското общество. Разговаряше с хората и — което бе по-важно — слушаше какво говорят; освен това разполагаше с цял набор от осведомители, които нямаха нищо общо с официалната шпионска система, поддържана от крепостта, нито с откъслечните опити на тайните агенти на Тохан да се внедрят сред хората на Отори и те му предоставяха сведения за всичко, което се случваше в Хаги.
Кийошиге бе в течение на слуховете, които се носеха из града, и същата вечер, когато двамата останаха сами, Шигеру го попита за жената.
— Семейството трябва да получи някакво обезщетение… не бива да мизерстват. Уреди нещо за тях, но се погрижи никой да не знае.
Кийошиге се усмихна.
— Теб те нямаше. Не знаеш ли коя е тя?
Шигеру поклати глава.
— Казва се Акане и е жена за удоволствия… понастоящем може би най-известната в Хаги.
— Къде работи?
— В заведението на склона на Огнената планина… Къщата на камелиите. Собственичката се казва Харуна — Кийошиге се засмя и попита лукаво: — Искаш ли да я посетиш?
— Разбира се, че не. Просто бях загрижен за оцеляването на семейството.
Но нямаше как да не си спомни онова, което бе изпитал в Тераяма, как бе копнял да избяга в Ямагата и да поиска да му пратят жени. Баща му беше казал, че ще му осигурят наложница, но засега този въпрос не беше уреден. Смяташе, че е овладял желанията си по време на дългата студена зима, но сега мисълта за Акане в дома за удоволствия на планинския склон му напомни, че е шестнайсетгодишен, че е пролет…
— Поразпитай, но съвсем предпазливо — рече той. — Ако има нужда от зестра, за да се омъжи, може да й се даде.
— Добре — съгласи се Кийошиге, вече сериозно.
Петнайсета глава
Призракът на зидаря внушаваше тревога, но и утеха у жителите на града. Лишен от тяло, звукът на гласа му, особено през нощта, караше пияните да изтрезнеят тутакси и усмиряваше децата, но, от друга страна, хората се гордееха с него заради удивителното му творение, заради начина, по който бе приел своята мъчителна и затрогваща смърт, и заради силата на духа му, решил да остане при въплъщението на своята обсебеност. Владетелят Шигеру нареди върху парапета над мястото, където бе зазидано тялото, да бъде поставен голям валчест камък и лично избра думите, които да бъдат изсечени в него.
Акане изпита удовлетворение от надписа и дълбока признателност към младия наследник на клана Отори, който бе издал нареждане за поставянето му. Сега трябваше да реши собственото си бъдеще. В нощта, когато баща й бе напуснал този свят, тя позволи на Ватару да я съпроводи обратно до Огнената планина. Остана в стаята си три дни, без да вижда никого, дори Хаято, и почти без да яде. След това отиде при майка си. Хаято й пишеше всеки ден, подканвайки я да приеме предложението му, и заявяваше любовта си към нея. Майка й много скоро разбра за новото положение и то й донесе значителна утеха. Тя също настояваше Акане да приеме и дори започна да гради собствени планове за бъдещия живот на дъщеря си. Но месец след смъртта на зидаря и седмица след поставянето на паметния камък дойде да я посети Харуна.