Как можеше да го ангажира, да използва всичките му таланти? Наистина трябваше да му се даде земя — негова собствена област в рамките на владението… може би Цувано или дори Ямагата.
Изглежда, Такеши внезапно се бе изтръгнал от своите блянове. Скочи от зида и видя Шигеру. Лицето му светна в усмивка тъй непринудена и изпълнена с любов, че тутакси разсея част от страховете на Шигеру.
— Стигнахте ли до решение? — попита той.
— Баща ни иска първо да се посъветва с някакъв шаман — отвърна Шигеру, без да може да сдържи гнева си, което бе длъжен да стори. — Ще се съберем отново утре.
Усмивката на Такеши изчезна също тъй бързо, както се бе появила.
— По-добре е да се действа незабавно. Така смяташ, нали?
— Да, и всички вече го знаят. Повтарям го цял следобед. Но не ме слушат. Даже по-зле — мнението ми непрестанно се омаловажава от чичовците ми, които не спират да ми напомнят колко съм млад, как нямам опит, а пък те колко са мъдри.
— Мъдри друг път — отсече Такеши.
Шигеру не направи забележка на брат си за тази проява на неуважение. Такеши го погледна и продължи окуражен.
— Моят по-голям брат трябва да действа в името на целия клан.
— Не мога да сторя нищо против желанието на нашия баща — отвърна Шигеру. — Трябва да му се подчинявам, каквото и да е решил. Бедата е, че изобщо не взима никакви решения!
Такеши си преправи гласа, все едно говореше малко палаво дете, и заяви закачливо:
— Моите учители не могат да ми забранят неща, които не знаят. А след като не ми забраняват, значи аз не проявявам непокорство — гласът беше детски, но очите на Такеши бяха присвити като на възрастен. — Мори Кийошиге ме научи на това — добави той.
— Така ли? — попита Шигеру. — Иди намери Кийошиге и го помоли да дойде при мен. Мисля да пробвам конете навън… може би утре рано сутринта.
— Може ли и аз да дойда? — попита веднага Такеши.
— Най-вероятно не.
Такеши изглеждаше разочарован, но не възрази. Вместо това се поклони официално на Шигеру, както бе длъжен да стори по-малкият брат, проявявайки уважение към по-големия, и бързо се отдалечи.
Той знае как да проявява покорство, помисли си Шигеру. Има отлично възпитание. Сигурен съм, че винаги ще ми е верен.
Докато напускаха града, той отново видя момичето на моста — удивителния мост, тъй съвършен и красив. Сега реката не се бореше с него, а обсипваше с ласки каменните му сводове, чиито основи бяха коствали не един човешки живот. В долните камъни вече се впиваха водорасли, които набраздяваха сивото с тъмно, лепкаво зелено, а в сянката на сводовете се събираше риба, диреща убежище от слънчевата светлина и острите клюнове на чапли и чайки.
Погледна валчестия камък с надписа, който бе наредил да поставят — решителна постъпка, също като това заминаване на разсъмване. Но и двете бяха вдъхновени от едно и също желание — за справедливост — и от същата яростна нетърпимост към жестокостта и предателството.
Дори и в този ранен час на моста имаше хора, пристигнали с приношения за зидаря, и това накара Шигеру да се замисли за смъртта и за това как въпреки цялата си жестокост кончината на този човек в някакъв смисъл бе родила нов живот, вдъхновявайки хората — в смъртта си зидарят бе също тъй деен, както и в живота, затова споменът за него никога нямаше да умре.
Не можеше да прозре в бъдещето и затова нямаше как да знае, че собственият му гроб щеше да се превърне в средище на поклонение, докато Трите провинции съществуват, и че хората щяха да го почитат като божество. И макар че често размишляваше над собствената си смърт, както го бе учил Мацуда, и се молеше тя да е достойна и значима, в това утро мисълта за нея не го занимаваше особено.