Хората му се отправиха към ръба на извора. Единият от тях хвана войника беглец за рамото и го издърпа, като му говореше бавно и отчетливо:
— Не се страхувай! Всичко е наред, няма да ти сторим зло.
Другият извади от торбата си кърпа и се зае да почисти кръвта.
По позата на мъжа Шигеру прецени, че непознатият е обзет от нов ужас, но когато кръвта от лицето му бе отмита и вече можеше да види чертите му по-ясно, зад болката и страха в погледа му разчете и интелигентност. Хората му го вдигнаха, отнесоха го до мястото, където бе застанал Шигеру, и го положиха на песъчливата земя. Ушите на мъжа бяха отрязани и от зейналите дупки сълзеше кръв.
— Кой ти го стори? — попита Шигеру, усещайки как го побиват тръпки на отвращение.
Човекът отвори уста, изстена и изплю кръв. Езикът му бе откъснат. Но с едната си ръка той заглади пясъка, а с другата написа: Тохан. После го заглади отново и изписа неправилно, непохватно:
Ела. Помощ.
Шигеру предположи, че мъжът умира, и не искаше да му причинява повече страдания, като го мести. Но той сам махна към конете, показвайки, че ще ги заведе. Сълзи рукнаха от очите му, когато се опита да каже нещо, сякаш едва сега осъзнаваше, че са го принудили да замълчи завинаги — при все това нито можеха да облекчат болката, нито да възпрат молбите му. Воините, които се бяха събрали около него, се трогнаха и изпитаха своеобразно благоговение пред тази смелост и издръжливостта, тъй че не можеха да му откажат.
Беше трудно да решат как да го превозят, тъй като непознатият бързо губеше остатъка от силите си. Накрая Харада — един от най-силните васали, як и широкоплещест мъж — го взе на гърба си, все едно беше дете, а другите го завързаха за него. Помогнаха на двамата да се качат на един от по-спокойните коне и като докосваше своя носач по лявата или дясната страна на гърдите, страдащото същество ги поведе към отсрещния край на равнината.
Първоначално се движеха ходом, за да не му причиняват още болка, но той застена отчаяно и заудря по гърдите на мъжа пред себе си, тъй че пришпориха конете в лек галоп. Жребците сякаш усетиха новото бреме на своите ездачи и поеха напред гладко и хрисимо, подобно на кобили с малките си.
Известно време се движеха покрай потока, който тръгваше от извора и се спускаше леко между полегатите заоблени склонове. Слънцето захождаше на запад и сенките им яздеха пред тях, източени и плътни. Потокът се разшири, потече по-бавно и внезапно всички се озоваха насред неголеми обработени площи — оризища, отрязани от варовика, оградени с диги и покрити с нанос от реката, където младите разсади искряха в зелено. Конете прецапаха през плитката вода, но никой не се появи да недоволства заради увреждането на растенията. Въздухът бе наситен с мирис на пушек и още нещо… на овъглени плът, кости и коси. Конете отметнаха назад глави, с огромни очи и потръпващи ноздри.
Шигеру извади меча си и всички тутакси го последваха. Стоманените остриета с рязък звук напуснаха ножниците си. Харада обърна коня си, следвайки напътствията на окървавените ръце, и пое наляво покрай дигата.
Оризищата се намираха в покрайнините на някакво селце. По брега чоплеха пилета и някакво куче се разлая срещу конете, но иначе не се долавяше нито звук от обичайните за селския бит дейности. В тягостната тишина шумът от прецапващите през водата копита прозвуча изненадващо силно и когато сивият жребец на Кийошиге изцвили, а черният на Шигеру му отвърна, сякаш прозвуча плач на дете.
В срещуположния край на дигата, насред наводнените оризища стърчеше малък хълм, подобен на могила. По-ниската му част бе обрасла с дървета, които му придаваха вид на рошаво животно, а билото му бе увенчано с островърхи скали. Водачът им даде знак да спрат и по своя си начин подсказа на Харада да слезе от коня. С жест посочи към отсрещната страна на хълма, притискайки ръка към обезобразената си уста, за да ги предупреди да мълчат. Не чуваха нищо, освен кокошките, птиците и някакъв рязък шум като от чупене на клони. Шигеру вдигна ръка и махна на Кийошиге. Двамата тръгнаха да заобикалят хълма. Видяха издълбани отстрани стъпала, които отвеждаха в тъмната сянка на дъбове и кедри. В подножието на стъпалата, на опънато между две дървета въже, бяха вързани няколко коня; единият от тях се опитваше да достигне с бърни листата на близкия клен. До тях стоеше пазач, въоръжен с меч и лък.
Конете се видяха и зацвилиха. Стражът тутакси вдигна лъка си, прицели се и пусна стрелата. Изкрещя и извади меча си. Стрелата не успя да достигне новодошлите и цопна във водата близо до краката на конете. Шигеру пришпори черния жребец и се устреми в галоп. Нямаше представа кой е този неочакван враг, но предположи, че може да е само от хората на Тохан. Гербовете им на Отори се виждаха съвсем ясно — единствено Тохан можеха да дръзнат да ги нападнат така открито. Кийошиге свали лъка си и щом конят му препусна в галоп редом с Шигеру, се извъртя странично на седлото и пусна стрелата. Тя намери пролука в бронята на мъжа пред него и се заби отстрани във врата му. Пазачът се олюля и се свлече на колене, вкопчил сгърчени пръсти в стрелата. Кийошиге подмина Шигеру, разсече въжето, на което бяха вързани конете, като крещеше и размахваше ръце, за да ги подплаши и прогони. Животните побягнаха през оризището сред фонтан от пръски, като цвилеха и мятаха нозе. В този момент техните ездачи изскочиха от укритието си, въоръжени с мечове, ножове и тояги, и се втурнаха надолу по стъпалата.