— Тези са от Скритите — поясни Ирие зад гърба му. — Това е молитвата, която казват на прага на смъртта.
След като мъртвите бяха погребани още по светло, Шигеру и Ирие се качиха на върха на хълма, където пред входа на храма бяха поставени главите на хората на Тохан. Мястото беше безлюдно, но наоколо се виждаха следи от бивака на техните врагове — запаси от храна, ориз и зеленчуци, готварска посуда, оръжия, въжета и други по-зловещи инструменти. Той се взря безстрастно в мъртъвците, докато Ирие назоваваше онези, които разпознаваше по външност, или по гербовете върху дрехите и броните им.
За изненада на Шигеру те се оказаха воини от висок ранг — единият — на име Маеда — бе близък роднина по брачна линия на фамилията Ийда, а другият се казваше Хонда. Шигеру се запита защо такива мъже петнят доброто си име и честта си, като участват в изтезания. Дали бяха действали по заповед на Ийда Садайоши? И що за хора бяха тези Скрити, че предизвикваха такава отмъстителност и жестокост? Беше мрачен, докато слизаше надолу по стъпалата. Не искаше да спи близо до светилището, осквернено чрез мъчения и смърт, затова прати Харада и неколцина от хората си да потърсят наоколо друг подслон. Оцелелият от зверствата бе положен в сянката на един камфоров лавър, който растеше на брега. Шигеру отиде при него; в синевата на здрача просветваха светулки.
Главата и лицето на страдалеца бяха умити, а охлузванията му — намазани с целебен мехлем. От раните по главата му сълзеше тъмна кръв, но иначе изглеждаха чисти. Беше в съзнание, с отворени очи, втренчил поглед в тъмната сянка на дървото, чиито листа шумоляха тихо на вечерния ветрец.
Шигеру коленичи до него и заговори тихо.
— Надявам се, че болките ти са облекчени.
Мъжът обърна глава по посока на гласа.
— Владетелю Отори.
— Съжалявам, че не можахме да спасим останалите.
— Значи всички са мъртви?
— Страданията им секнаха.
За миг мъжът застина безмълвен. Очите му вече блестяха зачервени. Бе невъзможно да се каже плаче ли, или не. Той прошепна нещо, което Шигеру не успя да чуе добре, нещо за рай. После изрече по-отчетливо:
— Ще се срещнем отново.
— Как се казваш? — попита Шигеру. — Имаш ли други роднини?
— Несуторо — отвърна той. Името му беше непознато — Шигеру не помнеше да го е чувал някога.
— А мъжът, който дойде при нас?
— Томасу. И той ли е мъртъв?
— Но прояви невероятна смелост.
Това бе единствената утеха, която Шигеру можеше да му предложи.
— Те всички бяха много смели — отвърна Несуторо. — Никой не се уплаши, никой не се отрече от Тайния. Сега седят в нозете му в рая, в земята на благословените — говореше задъхано, с дрезгав глас. — Снощи Тохан запалиха голям огън пред светилището. Подиграваха ни се, като казваха: Виждате ли как на изток лумва светлина? Вашият бог идва да ви спаси! Смятахме, че Той ще види силата на духа ни, страданията ни и ще дойде за нас. И не сме грешили съвсем, защото е изпратил вас.
— Твърде късно, за съжаление.
— Не е наша работа да съдим за пътищата Господни, владетелю Отори, вие спасихте живота ми. Бих го предложил на вас, но той вече принадлежи на него.
Имаше нещо в начина, по който го каза, опит за хумор, който повдигна духа на Шигеру и почти го успокои. Той почувства инстинктивна почит към този човек, уважение към неговата интелигентност и силния му характер. В същото време думите го обезпокоиха. Не разбра напълно вложения в тях смисъл.
Беше почти мръкнало, когато Харада се върна; хората му носеха факли, които пламтяха и пушеха, ускорявайки падането на нощта. Селцето, в което бяха заловени Скритите, бе разположено наблизо. Някои от неговите постройки все още предлагаха подслон, макар че повечето бяха унищожени по време на нападението на Тохан. Мнозина от обитателите му бяха избягали, за да се укрият, и сега, виждайки герба на Отори, почваха да се завръщат. Двама от хората на Шигеру носеха ранения върху набързо пригодена груба носилка, а останалите яздеха и водеха конете им, заедно с още три, чиито господари бяха убити по време на сблъсъка с Тохан. Тясната камениста пътека вървеше от хълма покрай обработените нивя, следвайки потока. Водата ромолеше и искреше на светлината на факлите; между тръстиките квакаха жаби. Въздухът на лятната нощ бе мек и ласкав, но Шигеру бе мрачен, когато наближиха селцето, а видът на погрома там го разгневи още повече. Тохан бяха прекосили границата и бяха навлезли навътре в земите на Отори. Бяха изтезавали хора, които, независимо от вярванията им, бяха Отори, и които бяха лишени от закрилата на собствения им клан. Съжаляваше, че не бе предприел действия по-рано, че виновниците за тези нападения бяха останали ненаказани. Ако Отори не бяха изглеждали тъй слаби и нерешителни, Тохан никога нямаше да станат толкова нагли. Знаеше, че е бил прав в решението си да дойде, да се хвърли в кратката схватка, но в същото време си даваше сметка, че смъртта на воините на Тохан, особено на Хонда и Маеда, щяха да вбесят семейството на Ийда и да влошат отношенията между двата клана.