Скръб и злочестина бяха надвиснали над селцето. Жените плачеха, докато носеха вода и приготвяха храна. Петнайсетима от техните бяха мъртви… сигурно близо половината — съседи, приятели, роднини.
Шигеру и хората му получиха набързо пригодено убежище в малък храм, където се настаниха под издяланите фигури и рисунките. Броните и оръжията на Тохан бяха поднесени в дар на светилището. Съпругата на свещеника донесе вода, за да умие нозете им, а после чай от печен ечемик. Острият му аромат припомни на Шигеру колко е гладен. Едва ли в селцето щеше да се намери повече храна, затова се опита да не мисли за ядене. Признателността на селяните, топлотата, с която ги посрещнаха насред страданието си, само усили неловкостта му, макар че не я показа, а остана да седи безстрастно, когато старейшината на селото коленичи пред него, за да му разясни положението.
— Всички села от тук до Чигава са ставали жертва на нападания — рече той с горчивина. Беше около трийсетте, сляп с едното око, но иначе здрав и силен на вид. — Тохан се държат така, сякаш това са вече техни земи — събират налози, грабят каквото им хареса и се опитват да унищожат Скритите, както са сторили в собственото владение на Ийда.
— Вече? — попита Шигеру.
— Простете, владетелю Отори, не би трябвало да говоря тъй открито, но вежливите лъжи не помагат никому. Всички се страхуват от плана на Ийда да нападне Средната провинция, след като приключи с обединението на изтока. Това сигурно също се знае в Хаги. Вече месеци наред се питаме защо не пристига помощ, дали собствените ни господари няма да ни отстъпят на Тохан.
— Към коя област се числите?
— Към Цувано. Пращаме ориз всяка година, но сме тъй далеч от тях… само вие и вашият баща можете да ни спасите. Помощта трябва да дойде направо от Хаги. Мислехме, че вече сте ни забравили. А и бездруго синовете на владетеля Китано са в Инуяма.
— Зная — отвърна Шигеру, като се мъчеше да овладее гнева си. Необмисленото решение на Китано да изпрати синовете си в столицата на Тохан се бе оказало фатална слабост в позицията на Отори. Момчетата не бяха заложници само на думи — неслучайно баща им не бе предприел никакви действия по източната граница. Шигеру се опасяваше, че доскорошните му спътници щяха да платят с живота си за негова намеса, но вината не беше негова; собственият им баща бе решил да ги прати в Инуяма — решение, което Шигеру смяташе за близко до предателство. Ако в резултат на постъпката му синовете му се простяха с живота си, тяхната смърт щеше да е просто справедливост и нищо повече.
— Ако привържениците на тази секта са избягали от изток, трябва да бъдат върнати там — рече Кийошиге, тъй като никой не беше свободен по собствена воля да напуска земята си.
— Истина е, че някои от Скритите са от изток — отвърна старейшината. — Но повечето вече са живели тук, в Средната провинция, и са от клана Отори. Тохан лъжат за тях, както лъжат за всичко.
— И те живеят сред вас в мир и сговор?
— Да, и го правят от векове. Външно се държат като всеки един от нас. Затова ги наричат Скритите. Има известни различия — ние се кланяме на много божества и почитаме всички тях; знаем, че постигаме избавление посредством милостта на Просветления. Те почитат онзи, когото наричат Тайния, и не отнемат ничий живот — не убиват нито себе си, нито други.
— При все това изглеждат смели — отбеляза Кийошиге.
Старейшината кимна утвърдително. Шигеру почувства, че мъжът има да каже още неща по този въпрос, но нещо го възпира, някаква друга обвързаност или осветеност.