Неколцина младежи от града тръгнаха с него, обзети от пламенното желание да му служат като водачи и вероятно, предположи той, с надеждата за предстояща схватка с омразните Тохан. Притежаваха типичните черти на хората от Изтока — дребни и жилави, енергични и гневливи. Освен оръжия носеха със себе си въжета и лампи, както и гърне с въглени за палене на лампени фитили. Шигеру се питаше защо, но докато яздеха на изток, причината се изясни. На юг от Чигава варовиковата планинска местност на Яегахара се простираше до границата като сочещ пръст. Самият път извиваше и се отдалечаваше от границата. Долината изглеждаше открита чак до Инуяма.
— Непременно трябва да подсигурим добра охрана на това място — отбеляза Шигеру. — То е входът към Средната провинция.
— Земята тук е коварна — рече най-възрастният от стражите — мъж на двайсетина години на име Комори. — Ако не знаеш пътя, може лесно да се заблудиш и да паднеш в някоя пропаст. Мнозина са изчезвали и никога повече не са успели да излязат. При все това, за да огледаме самата граница, трябва да поемем нататък, стига господарят Отори да ни се довери да го водим.
— Комори познава тази земя отгоре и отдолу — обади се един от останалите. — Подземния император, ето как го наричаме.
Комори се усмихна и посочи към въжетата на седлото си.
— Това са скъпоценностите на императора. Можете да ги купите за няколко монети във всеки магазин в Чигава, но под земята струват повече от всичките съкровища на столицата.
Те изоставиха пътя и поеха през избуялите летни треви, в които сияеха жълти маргарити, дребни пурпурни орхидеи, срещниче и бял равнец. Семенните чашки на тревите образуваха нежни, пухкави пискюли. Около копитата на конете пърхаха сини и жълти пеперуди. Равнината бе набраздена от пътеки, отъпкани от лисици, елени и глигани. Имаше оскъден брой дървета — на места група елши растяха в падини, където се събираше вода, а отворите на дълбоки пещери бяха обрасли с храсти, които понякога ги скриваха напълно. Шигеру си даде сметка колко лесно би било да пропусне пътеката и да падне в някоя от тези естествени тъмници. Никой няма да знае къде си и няма да има и най-малка надежда за спасение.
Яздеха близо три часа, заобикаляйки множество дълбоки дупки, при което Комори назоваваше всяка от тях за Шигеру — Адската паст, Вълчата бърлога, Котела — имена, дадени им от хора и целящи да ги обрисуват, при все това за съзнанието на Шигеру никоя човешка дума не можеше да обхване цялата заплаха на тъмните празноти, зейнали внезапно и неочаквано насред мирния летен пейзаж.
Над тях с пронизителен зов се виеха ястреби, а веднъж в далечината видяха орли, които кръжаха в топлия въздух. От време на време някой заек, стреснат от тяхното приближаване, се втурваше да бяга с отчаяни скокове и ококорени очи. Изобилстваше от фазани и яребици, искрящи в своето лятно оперение.
— Добро място за лов с ястреби — отбеляза Шигеру.
— Очите ви трябва да са в земята, не в небето — отвърна Комори. — Малцина минават оттук.
Цяла сутрин не срещнаха жива душа; равнината наистина изглеждаше пуста. Затова за тях бе изненада, когато прехвърлиха билото на един склон и в селцето под него видяха група конници, които се суетяха около ръба на една от пещерите. Неколцина бяха слезли от конете и надничаха вътре, крещейки и размахвайки ръце.
— Тохан! — възкликна един от мъжете, а Комори отбеляза: — Ааа, някой е паднал в Леговището на човекоядеца.
Хората около него се разкрещяха тържествуващо и присмехулно, извадиха мечовете си и зачакаха нетърпеливо заповедите на Шигеру.
— Продължавайте бавно напред — нареди той. — Няма защо да ги нападаме, преди те да са го сторили. Пригответе си лъковете, за да прикриете приближаването ни.
Стрелците тутакси се изтеглиха на една страна. В ниското Тохан забелязаха появата на Отори и безпокойството им нарасна. Видяха, че ги превъзхождат по численост и че се намират в твърде неизгодна позиция. Трима от стоящите при ръба незабавно скочиха в пещерата и потънаха безмълвно в мрака. Останалите обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Конете без ездачи ги последваха, при което един от мъжете остана сам, безпомощно залитайки след тях.
— Заловете го, но не го убивайте! — нареди Шигеру.
Щом конниците го обградиха, мъжът падна на колене. В едната си ръка стискаше пръчка за кацане на птици, с изрязани върху й фигури, на която с малки ремъци бяха привързани два ястреба. Мъжът се мъчеше да я държи изправена, като в същото време се пресягаше за меча си. Птиците кряскаха и пляскаха неистово с крила, кълвейки въздуха с острите си извити клюнове. Хората на Шигеру обезоръжиха мъжа, преди да успее да си отнеме живота, и го доведоха при Шигеру.