Било е да завали и да се скрия някъде. А там — мутант. Разменим набързо няколко думи. Дъждът спира и пак хукваме като подгонени диви кучета. Въртим се в кръг около себе си и вием срещу луната. От такива срещи знам за деградантите. Иначе не съм ги срещал, но по-добре да не се сблъскваш с тях. Били загубили всичко човешко у себе си. Едни имали вълчи глави, други — тела на хищници. Били вечно гладни и унищожавали всичко по пътя си, всяко живо същество. Не се докосвали до нищо, оставено от Древните. И се размножавали съвсем като животните. Ето такива неща се чуват за тях.
Случвало ми се е да ме срещне някой от нашите и преди да побегне, да ми извика: „Пази се от жълтата къща! Умира се!“ И аз се пазя. Не съм виждал как се умира, но нещо в мен ми подсказва, че е страшно.
Ето, така живеех. Докато не заваля този дълъг дъжд и не ме напъха в проклетата дупка. Не, не е проклета. Нали тук ме намериха Мислещите. Странно, че никой не ми беше споменавал за тях. И дали ме намериха? Или изтормозеният ми мозък по неведоми пътища изпрати сигнал за помощ до техните обиталища? Мислещите… Нямам образ за тях. Думата дойде като гръм и се заби в черепа ми. И толкова. Нито къде живеят. Нито как изглеждат. Дяволска работа. А ако ги срещна… Невъзможно — подсказва ми нещо. Ясно. Рано е да знам. А може би винаги ще бъде рано. Цял живот… Цял живот?
Вцепенен съм. Дори крайниците ми престанаха да треперят. От изумление. Цял живот? Това значи, че проклетото ми мизерно съществуване ще приключи един ден? Така е. Как не съм се досетил досега. Не зная да плача ли, да се смея ли.
Купът парцали отново се размърда. Очите й са вперени в мен. Иде ми да вия от яд. Мисля, проклета вещице, мислех! Не ме гледай така, проклета да си! Къде ще си събирам мислите сега? Обаче от устата ми не излиза звук. Вцепенен съм…
— Ей — вика ми оная, — да не вземеш да пукнеш, чучело такова! — пищи гласът й.
— Ти ще пукнеш — отпушва се проклетото ми гърло. — Ще пукнеш! Ще пукнеш! — крещя и се радвам. И не мога да спра.
Отварям очи. Изглежда нещо се е случило с мен. Тъмно е. Постепенно очите ми свикват с мрака. Дъртата я няма. Дали не ме е цапардосала с нещо? Никъде не ме боли. Напрягам се. Да, спомням си. Крещях нещо… Защо ли? Някакви Мислещи ми се мотаят в главата. Глупости. Тук никои не може да мисли. Всички сме мутанти и идиоти. Останалите са деграданти и изобщо нямат мозък. Крайниците ми са странно омотани.
Да, спомних си. Бях вцепенен. А после нещо ме разтресе… Дъртата ме ядоса. Къде ли се е замела в тоя дъжд? Чак сега забелязвам, че е сухо. Сравнително сухо. Значи вече не вали. Разплитам се бавно и тръгвам. Не знам накъде. Чувствам, че нещо ми липсва. Нещо съм загубил, докато съм лежал в оная скапана къща. Какво ли?
Вървя и всичко ми изглежда гадно. В главата ми звучи някаква фраза. На Древните, разбира се. Думата „красиво“ изпъква и се стоварва върху мен. Всичко наоколо е уродливо, как да отлича красивото? Опитвам се да се измъкна изпод нея. Не се получава. Някакъв деградант или мутант, всъщност не е ли все едно, притичва и изчезва в оловната мъгла. Искам и аз да потъна. Да изчезна. Да ме няма. Все едно — няма смисъл от това лутане… Започвам да се вцепенявам.
Тогава в главата ми се впива друга мисъл: „Ако поискаш, можеш да умреш.“ Тя е толкова студена и спокойна, че ме побиват тръпки. Подскачам с рев. Не искам! Не искам, не искам да умирам! Да се умира не е хубаво, да се умира е страшно — съпротивлявам се.
„Ако поискаш…“ — прозвънва и изчезва в небитието.
Не искам — успокоявам се постепенно. Все пак… Трябваше нещо да свърша…
Някакъв мутант — същото отвратително чучело като мен, се мярка в далечината. Да го догоня! — казвам си. И докато се чудя защо, краката ми сами хукват след него. Чучелото се вцепенява. Изплашено е. Нищо необикновено, разбира се. И аз бих се вцепенил, ако видя някое чудовище да търчи след мен. Пък и нямаме навика да се гоним.
— Ей, приятел — викам му и се чудя откъде се взе тази дума в устата ми. Откъде ли? От Древните, разбира се. Те…
А оня ме гледа и се блещи. Вцепенява се все повече. Страшна работа. Още малко и съвсем ще изстине и тогава — край с него.
— Ей, приятел — викам му пак, — размърдай се малко, не бой се! Тук ще стоя няма да се приближавам повече — и заставам на няколко разкрача от него. Той бавно се съвзема. Добре, че не се е оплел. Тогава иди се оправяй…
— К-какво има…, приятел — преглъща трудно думата той.
Иска ми се да подскоча от радост, но кротувам. Не искам повече да го плаша. И без това няма да е лесно.
— А, нищо особено. Исках да те питам нещо.
— Питай — съвсем се съвзе оня.
— Да вървим заедно, а? Не е хубаво сам.